Глава 18

Някъде зад нея се разнася пукот от скършено клонче. Някой я следва. Макензи се извръща рязко, убедена, че ще се озове лице в лице с някой облечен в черно огромен непознат, който посяга към нея с големите си ръце и откачен поглед в очите.

Но там няма никого.

Единственият човек наблизо е друга жена, която чака автобуса в другия край на улицата. Въпреки че не може да го види, Макензи го усеща. Нечие присъствие, което я наблюдава и дебне от сенките, но все ѝ се изплъзва, когато насочи поглед към него. Тялото усеща опасността преди съзнанието и тя има чувството, че някой диша във врата ѝ, след което отмества косата ѝ и шепти в ухото ѝ. Само че този някой ѝ е напълно непознат, а това, което има да каже, не е нещо, което тя би искала да чуе.

Остават само пет пресечки. Макензи изважда телефона си, защото изпитва нужда да чуе нечий успокояващ глас, докато върви към къщи. Телефонът иззвънява два пъти, преди Джей Ар да отговори.

— Хей — започва той. — Всичко наред ли е?

Звучи загрижен. Тя рядко му се обажда. Обикновено му пише.

— Прибирам се от работа. — Макензи спира на ъгъла на едно кръстовище заради червен светофар. — Мисля, че някой ме следи.

— Видя ли някого?

— Не, усещам го.

Чува го как си отдъхва от другата страна.

— Ем Кей, чуй ме. Всичко е наред. Върви бързо и се придържай към добре осветени места. Ще си говорим, докато не се прибереш.

— Искаш ли да дойдеш тази вечер? — Малкото ходещо човече светва в зелено и Макензи тръгва да пресича. — Може да си поръчаме храна, да гледаме филм…

— Къде е съквартирантът ти?

— Избягва ме — отговаря тя. — И е на работа.

От другата страна следва пауза, която продължава твърде дълго. Значи отговорът е „не“.

— Не мога тази вечер — казва Джей Ар. — Аз… всъщност излизам с някого.

Макензи е толкова изненадана, че почти спира на средата на улицата.

— Излизаш с някого? — повтаря тя. — Какво имаш предвид, че „излизаш с някого“?

Повече от странно е да го чуе да казва подобно нещо. Джей Ар почти винаги „излиза с някого“ в буквалния смисъл на думата. Майка ѝ го нарича „женкар“ и никак не го одобрява, но той казва, че излиза с някого в смисъла на това, че има връзка, което е нещо съвсем различно.

— Трябваше да ти кажа последния път, когато бяхме заедно, но знам, че не обичаш да слушаш за други хора. — В гласа му се усеща и нотка на неловкост, която също ѝ е непозната. — Надявам се, че има някакво бъдеще, така че… знаеш.

Надява се?!

— Наистина ли? — Макензи се принуждава да звучи така, сякаш ѝ е все едно. — Ами… откога? Коя е тя? Как се казва? Как се запознахте?

— Наистина ли искаш да знаеш…

— Ти сериозен ли си?! — Гласът ѝ става малко по-писклив, когато осъзнава напълно какво ѝ казва. — Откога пък излизаш с някого сериозно? Ти не си по връзките, Джей Ар, не помниш ли?

— Ем Кей…

— Знаеш ли какво? Забрави. Почти се прибрах. Ще те оставям.

— Чакай. — И тя изчаква. — Съгласен съм, че можех да намеря по-добър момент да ти кажа, но ме изслушай. Притеснена си, защото Дерек напоследък е отчужден, което те кара да си безкрайно чувствителна към всичко останало. Когато се обади, всичко ще се нареди. Повярвай ми. Тогава ще можем да си поговорим за… моята ситуация.

Винаги е обичал да ѝ обяснява какво и защо чувства самата тя.

— Дерек няма да се обади — отвръща Макензи. — Изпрати ми съобщение, когато приключвах смяната си. Всичко свърши.

— Казвал го е и преди.

— Убедена съм, че този път наистина го мисли. Съобщението му беше… кратко.

Тя примигва, борейки се срещу напиращите сълзи от разочарование и безсилие. Зарязана от Дерек, а сега изоставена и от Джей Ар, който внезапно решил да си намери истинско гадже. В такива моменти осъзнава колко малко са хората в живота ѝ, на които може да разчита. Петдесет хиляди последователи в социалните мрежи, но нито един приятел, който да дойде да я утеши, когато преминава през такъв труден момент.

— Ще ти се обадя утре. Ще измислим нещо. Някакъв друг начин да приключим нещата с Дерек.

Тя му затваря, но продължава да стиска телефона си. Какво да измислят? Джей Ар очевидно си мисли, че може да получи от Дерек същото, което и от Пол, но може би обстоятелствата никога не са били същите. Този път се провали. При това ужасно.

Сградата, в която живее, не е нищо особено, но входът и коридорите са винаги осветени. Все още усеща нечий поглед да пъпли по кожата ѝ, дори когато стига до входа и пъхва ключа в ключалката. Чак когато тежката врата се затваря зад нея, тя си позволява да си отдъхне.

Може да не е видяла никого, но това не значи, че е нямало никого.