През последните шест месеца плейлистът, който слуша Дерек, не се е променил. Той харесва велики банди от Сиатъл като „Саунд гардън“, „Пърл Джем“, „Алис ин Чейнс“ и „Нирвана“, но всички те са свирили, преди Макензи да се роди. Напомнят ѝ за баща ѝ, който беше слушал същите тези албуми, преди да се изнесе онова лято. Също така ѝ напомнят, че Дерек е по-възрастен от нея и макар в началото различията помежду им да бяха възбуждащи, сега не са нищо повече от плаващи пясъци, върху които двамата стъпват неуверено, преди връзката им да потъне изцяло.

Но не може да потъне! Макензи беше вложила твърде много в тези отношения.

„Седърбрук Лодж“ е хотел, разположен на около трийсет минути от Сиатъл, точно до международното летище „Сиатъл-Такома“. Когато Дерек ѝ разказа за първи път за това място, тя беше заключила прибързано, че ще е просто един от онези безинтересни бизнес хотели край летището. За нейно щастие реалността се оказа друга. Хотелът има сравнително луксозен ресторант и спа, а апартаментът, който Дерек винаги резервира, е голям почти колкото апартамента, който дели със съквартиранта си Тайлър. Дори има и камина. Градините около хотела са добре поддържани и изобилстват с разнообразни растения и дървета, което придава на мястото определена нотка романтика. Но не заради това го харесва Дерек. Истината е, че идват тук, защото шансът случайно да срещнат някой познат, е минимален. А ако все пак се случи подобно нещо, Дерек винаги може да каже, че има ранен полет на следващата сутрин и затова е отседнал тук. Отношенията помежду им нямат нищо общо с романтиката.

Дерек спира на паркинга пред хотела и ѝ казва да изчака в колата, докато той ги регистрира на рецепцията. Няколко минути по-късно се връща.

— Ще използваме страничния вход — казва ѝ с усмивка и весел тон, за да се опита да я разсее от реалността — че не иска рецепционистите да я виждат.

Където и да отидеха, винаги използваха страничния вход, така че Макензи се почувства леко обидена, задето все още изпитва нуждата да ѝ напомня, сякаш е дете, на което постоянно трябва да повтаряш.

Влизат през страничния вход, като всеки носи багажа си. В началото Дерек винаги вземаше и двете чанти и Макензи обожаваше джентълменския му жест. Някъде, по някое време обаче, той спря да ѝ предлага помощ. Веднъж тя дори го спомена, но Дерек ѝ се изсмя в отговор:

— Хайде, Кенз! Ти си милениъл и се описваш като феминистка. Щом си такава, не можеш да очакваш един мъж да ти носи чантата.

Може би е прав, но въпросът не опира до очакванията ѝ и тя не е сигурна как да му обясни, че проблемът е много по-сериозен. Иска Дерек да иска да ѝ носи чантата, когато влизат в хотела. Иска да е мъжът, който иска да държи ръката ѝ, когато вървят по тротоара. Иска да е мъжът, който се качва, за да провери дали е готова за вечеря в ресторанти, в които могат да срещнат негови приятели. Иска той да е мъжът, с когото си прави селфи и може да качи снимките в Инстаграм. Макензи иска Дерек да е толкова много неща, които той не е, и тя не знае как да го помоли да ги направи заради нея, защото досега никога не ги е искала от никого другиго. От самото начало знаеше, че е богат. Беше наясно, че е женен. Разбира се, че знаеше и за изчезналия му син. Знаеше, че е уязвим, готов да изневери и готов на всичко, за да притъпи болката. Знаеше също, че е щедър.

Накратко, Дерек беше идеалната цел.

Тръгва след него, чудейки се за стотен път как може толкова да е оплескала нещата. Да се влюби в него не беше част от плана и ако не вземеше решение за следващата си стъпка, щеше да прецака цялата си стратегия.

Глава 11

Мерин е сложила голата ѝ снимка за тапет на телефона си и сега всеки път, когато го отключи, пред нея изскачат циците на Макензи Ли. Всеки път, когато реши да провери колко е часът, пък е ред на чатала ѝ. Мерин се взира в татуировката ѝ, която се извива по тънкото ѝ тяло. Черешовочервена на цвят, започва от бедрото и се катери изкусно до гърдите на по-младата жена. Мерин не разбира нищо от татуировки, но може да оцени майсторството, вложено в наситените лилави и розови нюанси, които изглеждат така, сякаш са нарисувани е водни бои. Само двайсет и четири годишна жена може да има търпението и да се чувства комфортно да лежи, един бог знае колко часа, за да може някой непознат да гравира нещо върху тялото ѝ с игла.

Снимката ядосва Мерин, но тя продължава да се взира в нея. Яростта е по-добър спътник от скръбта. Яростта е много по-добрият вариант от безчувствие. Тази жена е пълната противоположност на Мерин, заради което Дерек може би е с нея.

Стрелките на часовника показват почти полунощ и Мерин вече се е настанила на средното сепаре в закусвалнята „Франкенщайн“ — има среща е непознат мъж, когото никога не е виждала или чувала. Всичко, което знае за него, е, че се казва Джулиан и е свикнал да се среща с непознати жени в полунощ.