Читаем Малки тайни полностью

Беше помолила Кастро да си тръгне, преди той да влезе, и детективката я беше послушала. Ванеса беше излязла, както и беше влязла — през главния вход, а Дерек беше използвал страничния, откъм гаража. Двамата не се бяха засекли.

— Видях някаква кола паркирана на тротоара отпред.

— Да.

Дерек изчаква търпеливо. Мерин впива поглед в него, сякаш за да го предизвика да продължи с въпросите и тогава забелязва огромните торбички под очите му, хлътналите му бузи и нездравословния тен. Винаги ли е изглеждал така, или просто днес не му е ден?

— Ще ми кажеш ли кой беше? — пита той най-накрая.

— Частният детектив, когото наех преди година, за да продължи да търси сина ни.

Дерек несъзнателно отстъпва назад.

— Същият детектив — продължава Мерин спокойно, — който ми каза за връзката ти с Макензи Ли. Шест месеца, Дерек. Еха!

Той отваря уста, сякаш за да отвърне нещо, но след миг я затваря. Изглежда, не знае как да отговори и Мерин може да си представи емоциите, които бушуват у него. Дали ще отрече, или ще си признае? Ако си признае, дали ще си каже всичко, или ще се опита да скрие нещо? Ако пък отрече, какви лъжи ще измисли, за да се измъкне?

Да наблюдаваш някого, когато се опитва да те излъже, е наистина забавно преживяване. Лъжците не усещат, но езикът на тялото им ги издава. Винаги. Едва доловимите тикове, извърнатият поглед, който отбягва твоя, нервното потрепване на ръцете им — ако не знаеш къде да търсиш малките знаци, че те лъжат, лесно можеш да ги пропуснеш. Това повдига въпроса защо трябва да търсиш подобни знаци в поведението на някого, на когото вярваш? Все пак, хората, които те обичат, не биха те излъгали. Нали така?

Изминава цяла минута, през която Мерин и Дерек се взират мълчаливо един в друг от двете страни на гранитния плот. В съзнанието на Мерин изскача сцена от филма „Принцесата булка“, в която мъжът в черно се дуелира с Визини за принцеса Лютиче, когато казва: „И така! Къде е отровата? Битката на волите започва!“

Сякаш след цяла вечност Дерек прошепва с наведена глава, подпирайки се с две ръце върху плота:

— Съжалявам. — Гласът му е дрезгав. — Тя… тя не значи нищо. Аз… Аз не я обичам.

Мерин изважда телефона си и намира апликацията. Плъзва го към него по студената гранитна повърхност, така че той да може да види разкървавеното лице на Макензи. Коленете му се подкосяват.

— Ще им платиш ли? — пита Мерин.

— О, боже — задавя се Дерек. — О, боже мой, Мерин, съжалявам, толкова съжалявам!

Тя решава да пренебрегне болката, изписана на лицето му.

— Искат двеста и петдесет хиляди долара. Знам, че разполагаме с толкова, така че това няма да е проблем за теб. Какво ще направиш? Ще дадеш ли откупа? Мислиш ли, че снимката е фалшива и тя те изнудва по същия начин, по който е изнудвала и другите си богати гаджета? Чух, че последният ѝ е дал петдесет хиляди. Определено е вдигнала летвата с теб.

Дерек объркано поглежда снимката, а после жена си:

— Какви ги говориш? Какви други гаджета?

— Ах! — възкликва Мерин и за първи път този ден се усмихва. Но това не е усмивка, изпълнена със състрадание. Не. Усмивката ѝ е хищна, точно както се чувства тя. — Значи все пак не си знаел… В такъв случай позволи ми да те осветля как точно стоят нещата. Малката ти любовница е професионалистка. Излиза с женени богаташи, след което изисква да ѝ платят, за да си мълчи, когато се опитат да скъсат с нея. Нима си мислеше, че те е обичала наистина?

Дерек има благоразумието да не отговори.

— Но синините, връзването и цялото това нещо с откупа е ново — допълва Мерин. — Как мислиш, дали наистина е отвлечена, или е постановка?

Съпругът ѝ е блед като призрак.

— Казах им, че ще платя откупа. Парите са в колата. Чакам инструкции.

— А, значи както направи и когато се свързаха с теб за Себастиан?

Той замръзва на място и това ѝ казва всичко, което трябва да знае.

— Ти, шибан кучи син! Как можа да не ми кажеш? — Гласът на Мерин проехтява като гръмотевица в просторната кухня.

Дерек, който е висок метър и деветдесет и пет, се присвива несъзнателно и това го кара да изглежда по-нисък от съпругата си.

— Съжалявам — повтаря. Тялото му се тресе от неудържими хлипания. — Съжалявам, толкова съжалявам. Ужасно много съжалявам.

Беше изминал точно месец, откакто отвлякоха Себастиан.

Цял… един… месец.

Трийсет и един кошмарни дни, през които и двамата не можеха да повярват, че са станали тяхното всекидневие.

Разследването по отвличането на Себастиан беше стигнало до задънена улица, въпреки че снимките и видеото от базара бяха навсякъде в интернет. Нямаше нови следи, искания за откупи или свидетели, които внезапно са си спомнили нещо. Когато Дерек се обади на агента от ФБР, ръководещ разследването, му отвърнаха, че досието на Себастиан ще остане „отворено“, но е дошло време да пренасочат ресурсите и вниманието си към стотиците деца, които изчезват всяка седмица в цялата страна.