Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

Така с течение на годините коренните жители на Набожност измряха от старост и гражданите диваци заеха местата им. Превземането на селото се извършваше почти незабележимо, но беше очевидно за наблюдателното око. Личеше си по вестниците, които започнаха да продават в пощенската станция — та кой местен би си купил списание „Харпърс енд Куин“ или би разгърнал литературната притурка на „Таймс“? Промяната беше там, в новите лъскави коли, които задръстиха „гръбнака“ на Набожност — единствената тясна улица, наречена подигравателно Главната. Както и в клюките в „Дългуча“ — сигурен признак, че аферите на чужденците бяха станали обект на дискусии и подигравки.

С времето пришълците се настаниха още по-трайно в сърцето на Набожност, защото вечните демони на трескавия им живот — Ракът и Сърдечната болест — взеха своята дан, като последваха жертвите си дори в тази новооткрита земя. Също като римляните преди тях, като норманите и всички останали нашественици, хората, които пътуваха ежедневно до работното си място в града, оставиха дълбока следа върху завладяната тревна площ — но не като я застроиха, а като бяха заровени под нея.

Беше студен и влажен септември, последният септември на Набожност.

Томас Гароу, единственият син на покойния Томас Гароу, лееше здравословна пот, докато прекопаваше ъгъла на „Трите акра“. Предишния ден, четвъртък, бе валяло като из ведро и пръстта бе омекнала. Но да се подготви земята за сеитба догодина, се бе оказало трудно; далеч по-трудно, отколкото Томас бе предполагал, когато се зарече, че ще приключи с нивата до края на седмицата. Не беше лесна работа да се разчистят камъните и да се отстранят частите на излезлите от употреба машини, които баща му, това мързеливо копеле, беше оставил да ръждясват насред полето. Онези години трябва да са били добри, мислеше си Томас, дяволски добри, щом старецът си беше позволил да зареже хубавите машини. И да остави по-голяма част от трите акра плодородна почва неизорана. Това беше Градината на Англия все пак, земята носеше пари. Да се оставят три акра незасяти, беше лукс, който никой не можеше да си позволи в тези тежки времена. Но, ей богу, работата беше мъчна — работа, която баща му го бе карал да върши като малък и която оттогава бе намразил.

И все пак трябваше да бъде свършена.

А денят бе започнал така хубаво. Тракторът работеше добре след основния ремонт и утринното небе беше пълно с чайки, напуснали крайбрежието, за да похапнат прясно изкопани червеи. Шумните птици му бяха правили компания, бяха го забавлявали с дързостта и невъзмутимостта си. Но после, когато се върна от щедро полятия с алкохол обяд в „Дългуча“, всичко тръгна наопаки. Двигателят взе да гасне — същият проблем, заради който наскоро бе похарчил 200 лири, — а броени минути след като пак заработи, Томас се натъкна на камъка.

Беше най-обикновено парче скала: издигаше се на тридесетина сантиметра над земята, диаметърът на видимата му част беше близо метър, а повърхността — гола и гладка. И лишеи нямаше; само няколко бразди, които може някога да са били и думи. Любовно послание или по-скоро нещо от сорта на „Килрой беше тук“, а най-вероятно дата и име.

Каквато и роля да бе изпълнявала навремето тази скала — на паметник или на километричен камък, — сега пречеше. Томас трябваше да я извади или през следващата година щеше да се лиши от три метра годна за оран площ. Плугът не можеше да мине през скален къс с такива размери.

Беше изненадан, че проклетият камък е стоял толкова дълго на полето и никой не си е направил труда да го махне. Но пък и никой не беше засаждал „Трите акра“ от много време — със сигурност не и през тридесет и шест годишния му живот. А като се замислеше, може би не и през живота на баща му. По някаква причина (дори и някога да е знаел защо, Томас беше забравил) тази част от земята на Гароу бе стояла незасята от много сезони, може би дори от поколения. Всъщност в главата му се въртеше смътно подозрение, че е чувал някой — навярно баща му — да казва, че това място никога няма да даде реколта. Но това бяха глупости. Върху тези изоставени три акра растяха повече коприва и грамофончета, отколкото върху който и да е друг парцел в окръга. Така че Томас не виждаше защо тук да не пораснат и хмелови храсти. Или дори овошки, въпреки че отглеждането им изискваше повече търпение и любов, отколкото той подозираше, че притежава. Независимо какво щеше да посади на това място, то щеше да поникне с овации върху такава плодородна почва и Томас щеше да разполага с три акра хубава земя, с които да подобри несигурните си финанси.

Стига да успееше да извади проклетия камък.