Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

Тя се втурна по пътеката, давайки си сметка както винаги, когато тичаше, че гърдите и задникът ѝ подскачат. „Сигурно съм чудна гледка — каза си тя, — стига да има кой да ме види.“ Рики още беше в безсъзнание, но стенеше. Бърди потърси с поглед ключовете, но коланът му беше изчезнал.

— Рики… — Наведе глава към лицето му. Стоновете се увеличиха.

— Рики, чуваш ли ме? Бърди е, Рик. Бърди.

— Бърди?

— Заключени сме тук, Рики. Къде са ключовете?

— … ключове?

— Коланът ти го няма, Рики — каза бавно тя, сякаш говореше на идиот. — Къде-са-ключовете?

Пъзелът в пулсиращата глава на Рики най-после се подреди, той се надигна и седна.

— Момчето!

— Какво момче?

— В тоалетната. Мъртво е.

— Мъртво? О, боже! Мъртво? Сигурен ли си?

Рики беше изпаднал в транс. Не погледна към нея, а продължи да се взира в далечината, сякаш виждаше нещо недостъпно за нейните очи.

— Къде са ключовете? — попита отново Бърди. — Рики. Важно е. Концентрирай се.

— Ключовете?

Прииска ѝ се да го зашлеви, но щеше да е садистично да го удря по вече окървавеното лице.

— На пода — отговори той след малко.

— В тоалетната? На пода в тоалетната?

Рики кимна. При това движение в съзнанието му, изглежда, нахлуха някакви ужасни мисли — физиономията му се изкриви, сякаш беше на ръба да се разплаче.

— Всичко ще бъде наред — успокои го тя.

Той беше вдигнал ръце към лицето си и го опипваше несъзнателно — ритуал, който би трябвало да му вдъхне увереност.

— Тук ли съм? — попита тихо. Бърди не го чу, вече се прокрадваше към тоалетната. Трябваше да влезе вътре, дори и да имаше труп. Влез, вземи ключовете и излез. Направи го. Сега.

Тя прекачи прага. За пръв път влизаше в мъжка тоалетна и искрено се надяваше да е за последен.

В тоалетната беше почти тъмно. Лампата примигваше досущ като тези в салона, но светеше много по-слабо. Бърди се спря на вратата, изчака очите ѝ да привикнат към сумрака и се огледа.

Помещението беше празно. Нямаше момче на пода — ни живо, ни умряло.

Но ключовете бяха там. Коланът на Рики лежеше в улея на писоарите.

Тя го вдигна и в носа ѝ нахлу острата щипеща миризма на дезинфектант. Извади ключовете от халката, после се върна в сравнително свежия въздух на салона. И всичко приключи, просто така.

Рики се беше настанил в една от седалките, седеше прегърбен и изглеждаше по-окаяно от всякога. Щом чу Бърди, той вдигна глава.

— Взех ключовете.

Рики изсумтя. „Боже, не изглежда добре“, помисли си тя. Но част от съчувствието ѝ се бе изпарило. Рики несъмнено имаше халюцинации и те бяха предизвикани от някаква химия. Сам си беше виновен, по дяволите.

— Там няма момче, Рики.

— Какво?

— Няма труп в тоалетната; няма никой. С какво си се дрогирал?

Той сведе поглед към треперещите си ръце.

— С нищо. Честна дума.

— Проклет глупак. — Започваше да подозира, че ѝ разиграва някакъв номер, само че гадните шеги не бяха в стила му. Рики беше пуритан в редица отношения, това беше част от чара му.

— Имаш ли нужда от лекар?

Рики поклати намусено глава.

— Сигурен ли си?

— Казах не — тросна ѝ се той.

— Добре, просто попитах. — Бърди вече крачеше нагоре по пътеката, като мърмореше под носа си. Когато стигна до вратата на фоайето, се спря и му подвикна:

— Мисля, че си имаме нарушител. Някой говореше по вътрешната линия. Ще застанеш ли на пост пред входа, докато докарам някое ченге?

— Ей сега.

Рики седеше под примигващата светлина и се чудеше дали не полудява. Щом Бърди твърдеше, че в тоалетната няма момче, навярно наистина нямаше. Разбира се, най-добрият начин да се увери в това беше да надникне вътре със собствените си очи. Тогава щеше да е сигурен, че е имал временна наркотична халюцинация; щеше да се прибере и да поспи, а когато се събуди следобед, щеше да е като нов. Само дето хич не му се искаше да си пъха главата в онази злокобна тоалетна. Ами ако Бърди грешеше? Ако тя беше тази, която халюцинира? Нямаше ли халюцинации, при които всичко ти изглежда нормално?

Като продължаваше да трепери, той се изправи несигурно, прекоси пътеката и отвори вратата. Вътре беше сумрачно, но достатъчно светло, за да види, че няма пясъчни бури и мъртви момчета, въоръжени каубои и търкалящи се плевели. „Голямо въображение имам“, каза си Рики. Да създаде алтернативен свят с такава зловеща детайлност. Страшен номер. Жалко, че не можеше да го използва за нещо по-добро от това да се плаши до смърт.

И тогава съзря кръвта. Върху плочките. Беше прекалено много, за да е от разкъсаното му ухо. Ха! Нищо не си е въобразил. Имаше кървави следи, които доказваха, че е видял всичко, което смяташе, че е видял. Но, Исусе, който си на небето, кое беше по-лошо? Да види, че е прав, или обратното? Нямаше ли да е по-добре да греши и да е надрусан, вместо да е прав и да е в ръцете на сила, способна да променя реалността?

Рики проследи кървавата диря до една кабинка от лявата си страна. Вратата ѝ беше затворена, а преди зееше. Явно убиецът, който и да беше той, беше прибрал тялото на момчето вътре.

— Добре, сега вече те пипнах.

Бутна вратата. Тя се отвори и ето го момчето — подпряно на тоалетната чиния с увиснали ръце и разперени крака.