Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

„Ако кръчмата и универсалният магазин са на мястото на тоалетните кабини — продължи да разсъждава Рики, — тогава писоарите трябва да са някъде зад теб. Тръгни назад. Няма да пострадаш повече, отколкото ако стоиш по средата на улицата и някой стреля по теб наслуки.“

Две крачки, две предпазливи крачки и нищо. Но на третата — охо, какво имаме тук? — ръката му напипа студени плочки.

— Йее! — Беше стената с писоарите: и да я усеща под дланите си беше, като да открие злато в кош за боклук. Не беше ли това отвратителната миризма на дезинфектант от канала? Беше и още как!

Без да спира да издава радостни възклицания, Рики се разкопча и започна да изпразва болезнения си мехур, като опръска краката си в бързината. Какво толкова, по дяволите — беше победил илюзията. Ако се обърнеше сега, щеше да види, че е изчезнала. Кръчмата, мъртвото момче, бурята, всичко щеше да е изчезнало. Беше преживял някаква закъсняла химическа реакция, гаден ефект от останал в организма му наркотик, който си играеше глупави игри с въображението му.

Докато изтръскваше последните капки върху сините си велурени обувки, той чу гласа на главния герой в този филм:

— Що пикаеш на главната улица бе, момче?

Беше гласът на Джон Уейн, едно към едно до последната завалена сричка, и прозвуча току зад гърба му. На Рики не му хрумна дори за момент да се обърне. Знаеше, че мъжът ще му пръсне главата. Заплахата беше в гласа му: Готов съм да извадя револвера, така че дай да те видим какво можеш. Каубоят беше въоръжен, а всичко, с което Рики разполагаше, беше членът в ръката му, който трудно можеше да мине за револвер, даже да беше по-надарен.

Той прибра внимателно оръжието си, закопча се и вдигна ръце. Трептящият образ на тоалетната пред него беше изчезнал отново. Бурята виеше, от ухото по врата му се стичаше кръв.

— Добре, момче — продължи Уейн, — искам да свалиш колана с кобура и да го пуснеш на земята. Разбра ли?

— Да.

— Свали го бавно и спокойно и дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Леле, този тип не се шегуваше.

Рики разкопча колана си бавно и спокойно, както му бяха наредили, измъкна го от гайките на джинсите си и го пусна на пода. Ключовете трябваше да издрънчат върху плочките, молеше се горещо да издрънчат. Къде ти. Чу се глухият удар на метал върху пясък.

— Добре, започваш да се държиш прилично. Нещо да кажеш в своя защита?

— Че съжалявам? — попита неуверено Рики.

— Съжаляваш?

— Че пикаех на улицата.

— Не смятам съжалението за достатъчно разкаяние — рече Уейн.

— Но аз наистина се разкайвам. Беше грешка.

— Писна ни странници като теб да се мотаят наоколо. Хванахме онова хлапе да сере насред кръчмата със смъкнат до глезените панталон. Какви маниери! Къде ви възпитават, шибаняци такива? На това ли ви учат в лъскавите ви училища на изток?

— Ужасно съжалявам.

— Проклет да съм, ако не съжаляваш — рече провлачено Уейн. — Хлапето с теб ли е?

— Може и така да се каже.

— Какви са тези засукани приказки? — Той заби револвера си в гърба на Рики: на допир беше съвсем истински. — С теб ли е, или не?

— Исках да кажа…

— Тук няма значение какво искаш, господинчо, от мен да го знаеш. — Той запъна шумно ударника. — Защо не се обърнеш, синко, и да видим какво можеш?

Рики беше виждал този номер и преди. Мъжът се обръща, посяга да извади някой скрит револвер и Уейн го застрелва. Без дискусии, без време да обсъдят етичната страна на въпроса — един куршум е по-красноречив от всякакви думи.

— Казах да се обърнеш.

Рики се обърна съвсем бавно към човека, преживял хиляди престрелки, и ето го и него… или по-скоро блестящата му имитация. Уейн от средния му период, преди да надебелее и да погрознее. Уейн от „Рио Гранде“, прашен от дългия път и с присвити от цял живот взиране в хоризонта очи. Рики никога не си беше падал по уестърни. Мразеше превзетата мъжественост, възхваляването на мръсния и евтин героизъм. Неговото поколение беше слагало цветя в цевите на пушките, а той беше одобрявал това и продължаваше да го одобрява.

Това лице, мъжествено до нелепост и така безмилостно, олицетворяваше куп унищожителни лъжи — за величието на американските погранични родове, нравствеността на бързото правосъдие, нежността в сърцата на жестоките мъже. Рики ненавиждаше това лице. И го сърбяха ръцете да го удари.

По дяволите! Ако актьорът, който и да беше той, възнамеряваше, така или иначе, да го застреля, защо преди това да не стовари юмрука си в лицето на копелето? Щом си го помисли, Рики сви юмрук, замахна и фрасна Уейн в брадичката. Актьорът се оказа по-бавен от екранния си образ. Не успя да избегне удара и Рики се възползва от преимуществото си, за да избие револвера от ръката му. После засипа тялото на Уейн с градушка от удари, както беше виждал да правят по филмите. Беше зрелищен спектакъл.

По-едрият мъж залитна назад и се спъна, когато шпората му се закачи за косата на мъртвото момче. Загуби равновесие и се просна победен в прахта.