Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

— Обичай ме — каза му тя. — Обичай ме вечно.

Рики се приближи до нея с ясното съзнание, че така подписва смъртната си присъда. Но смъртта беше нещо относително, нали? Мерилин беше умряла физически, но живееше тук, в мозъка му или във вибрациите на въздуха, а може би и в двете. И той можеше да я има.

Прегърна я и тя го прегърна на свой ред. Целунаха се. Беше лесно. Устните ѝ бяха по-меки, отколкото си бе представял, и той я пожела до болка.

Тънките ѝ като върбови клонки ръце се плъзнаха около кръста му и Рики попадна в лоното на лукса.

— Ти ми даваш сила — рече тя. — Продължавай да ме гледаш. Трябва да ме гледат или ще умра. Така стоят нещата с илюзиите.

Притискаше го все по-силно към себе си; ръцете ѝ вече не му се струваха толкова слаби. Той направи опит да се размърда, да охлаби натиска.

— Няма смисъл — изгука Мерилин в ухото му. — Ти си мой.

Рики отдръпна рязко глава, за да погледне ръцете ѝ, и откри с изумление, че това вече не са ръце — зад гърба му имаше примка от плът без китки, длани или пръсти.

— Исусе! — възкликна той.

— Гледай мен, момче — заповяда му тя. Гласът ѝ вече не беше нежен. И нещото, което го държеше в обятията си, вече не приличаше на Мерилин — ни най-малко. Прегръдката се затегна пак и му изкара въздуха — въздух, който натискът не позволяваше да вдиша обратно. Гръбнакът му изпука, болката прониза тялото на Рики като фойерверк и избухна в очите му във всички цветове на дъгата.

— Трябваше да напуснеш града — каза Мерилин, докато лицето на Уейн се оформяше под съвършените ѝ скули. То беше изкривено в презрение, но докато Рики осъзнае това, образът се пропука отново и през фасадата от известни лица изплува нещо друго. Той зададе последния си въпрос:

— Кой си ти?

Нещото, което го стискаше, не отговори. То се хранеше с вниманието на своя пленник и докато Рики го гледаше хипнотизирано, от главата на създанието се показаха два израстъка като рога на охлюв, може би антени, които се протегнаха като сонди към неговата глава.

— Нуждая се от теб — каза нещото и сега гласът му не звучеше като Уейн или Монро, а беше груб и просташки, глас на закоравял престъпник. — Чувствам се шибано слаб; усилието да бъда в този свят ме изтощава.

То се дрогираше, хранеше се или каквото там правеше с погледа му, преди изпълнен с обожание, а сега ужасѐн. Рики усещаше как нещото изсмуква живота му през неговите очи, като се наслаждава на предсмъртното му изражение.

Мъжът разбра, че скоро ще умре; не дишаше от доста време. Може би от няколко минути.

Докато се вслушваше в звука на сърцето си, рогата се извиха от двете страни на главата му и се забиха в ушите му. Въпреки че се намираше в транс, усещането беше отвратително. Рики искаше да извика на нещото да спре, но рогата-пръсти продължиха да проникват в главата му, пробиха тъпанчетата и нахлуха в мозъка му като две любознателни тении. И Рики, който все още беше жив и се взираше в своя мъчител, разбра, че пръстите са стигнали до очните му ябълки и сега ги натискат.

После очите му изскочиха от орбитите с влажен звук. И докато се плъзгаха надолу по страните му, той видя за момент света под различен ъгъл. Ето ги устните, неговата брадичка…

Беше ужасяващо преживяване, но милостиво кратко. Лицето, с което Рики бе живял в продължение на тридесет и седем години, се разпадна, преди кинопрегледът да е приключил, и той се свлече в ръцете на илюзията.

На нещото му беше отнело по-малко от три минути да прелъсти и убие Рики. През това време Бърди изпробва всички ключове от проклетата връзка и нито един не успя да отвори вратата. Ако не беше толкова упорита, досега щеше да се е върнала в салона, за да помоли Рики за помощ. Но техническите работи, пък били те ключове и ключалки, бяха предизвикателство за женската ѝ същност. Тя презираше инстинктивното превъзходство, което изпитваха мъжете, когато ставаше дума за двигатели, системи и логика, и проклета да беше, ако се върне при Рики, за да му хленчи, че не е успяла да отвори шибаната врата.

Предаде се едновременно с него. Той умря. Тя наруга цветисто ключовете и се призна за победена. Изглежда, Рики им беше хванал цаката на проклетниците — нещо, което на нея така и не ѝ се удаде. Много му здраве. Всичко, което искаше в момента, беше да се махне от киното. Вече изпитваше наченки на клаустрофобия. Не ѝ харесваше да бъде заключена тук, без да знае кой се спотайва на горния етаж.

И сякаш това не беше достатъчно, лампите във фоайето започнаха да примигват и блясъкът им намаля.

Какво става тук, по дяволите?

Всички лампи угаснаха като по команда и на Бърди ѝ се стори, че чува шум от другата страна на вратата на салона. После във вътрешността му се появи светлина — по-ярка от лъча на фенерче, потрепваща и разноцветна.

— Рики? — престраши се да попита тя. Мракът сякаш погълна думите ѝ. Или просто не вярваше, че това е Рики, и нещо я караше да го вика шепнешком.

— Рики?

Двете крила на летящата врата изтракаха тихо, когато нещо се притисна в тях от другата страна.

— Ти ли си?