Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

Въздухът беше наелектризиран: статичното електричество пращеше под подметките ѝ, когато тръгна към вратата; космите по ръцете ѝ настръхнаха. Светлината от другата страна се усилваше с всяка стъпка.

Бърди се спря и се замисли. Знаеше, че това не е Рики. Може би беше мъжът или жената от телефона, някой лунатик с очи като речни камъчета, който се възбужда от преследването на дебели жени.

Тя направи две пукащи крачки назад, за да се върне при будката за билети, и бръкна под плота, за да вземе Шибаняка — железен прът, който държеше там, откакто я бяха нападнали трима пишман крадци с бръснати глави и електрически бормашини. Тогава се беше разпищяла до небесата и крадците бяха избягали, но Бърди се беше заклела, че следващия пък ще спука от бой някого от тях (или всичките), да видят те кого ще тормозят. И беше скрила под плота дългия почти метър прът.

Вече въоръжена, Бърди застана пред двукрилата врата.

Тя се отвори с трясък и в главата ѝ нахлу оглушителен бял шум, сред който един глас каза:

— Виждам те, хлапе.

Едно-единствено гигантско око беше изпълнило вратата. Шумът стана оглушителен; окото, огромно и влажно, примигна лениво и започна да разглежда куклата пред него с арогантността на Единствения истински бог, създателя на целулоидната земя и целулоидното небе13.

Бърди беше ужасена до смърт. Това не беше страхът-да-погледнеш-през-рамо, нямаше го онова вълнуващо очакване, нито приятните тръпки. Беше истински ужас, дълбок ужас, чист и отблъскващ.

Тя се чу да хленчи под неумолимия поглед на окото и осъзна, че краката ѝ се подгъват. Скоро щеше да падне на килима пред вратата и това щеше да бъде краят ѝ, беше сигурна.

Тогава си спомни за Шибаняка. Скъпият Шибаняк. Вдигна го над главата си и се втурна към окото, като замахна с две ръце.

Миг преди да го удари, то се затвори, светлината изчезна и Бърди потъна отново в мрак — мрак, в който образът на окото още пламтеше върху ретината ѝ.

После някой каза в тъмнината:

— Рики е мъртъв.

Само това. Беше по-лошо от окото, по-лошо от всички гласове на мъртви холивудски актьори, защото тя знаеше, някак си знаеше, че е вярно. Киното се беше превърнало в кланица. Приятелят на Линди Лий наистина беше мъртъв, точно както беше казал Рики, а сега и самият Рики беше умрял. Изходът беше заключен, а участниците в играта бяха сведени до двама. Тя и то.

Бърди хукна към стълбите; нямаше план, но знаеше, че да остане във фоайето е самоубийство. Когато стъпи върху първото стъпало, летящата врата зад гърба ѝ се отвори отново и нещо бързо и блестящо се втурна след нея. Тя тичаше нагоре и проклинаше дебелината си, а нещото я следваше по петите. От тялото му изскочиха няколко ярки проблясъка, стрелнаха се край нея като искри от фитила на сигнална ракета и Бърди разбра, че нещото ѝ готви нов номер.

Стигна до върха на стълбището миг преди зловещия си обожател. Осветеният от една-единствена мъждива крушка коридор не повдигна особено духа ѝ. Той се простираше по цялата дължина на киното, а от двете му страни бяха разположени няколко склада, пълни с боклуци: плакати, 3D очила, плесенясали снимки. Бърди знаеше, че в един от тях има противопожарен изход. Но в кой? Беше идвала тук само веднъж, и то преди две години.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! — Тя се втурна към първия склад. Вратата му беше заключена. Започна да я блъска и удря възмутено. Не се отвори. Следващата също. И третата. Дори да си спомнеше къде се намира противопожарният изход, вратите бяха прекалено масивни, за да ги разбие. Ако разполагаше с десет минути, можеше и да успее с помощта на Шибаняка. Но Окото беше зад гърба ѝ: не разполагаше и с десет секунди.

Оставаше ѝ само едно — да се бие. С молитва на уста Бърди се завъртя към стълбището, за да посрещне своя преследвач. Коридорът беше празен.

Тя изгледа подозрително наредените в разкривена линия мъртви крушки и олющената боя, сякаш там можеше да се спотайва нещо невидимо. Но Окото не беше пред нея, а зад нея. Зад гърба ѝ се появи нов проблясък и този път фойерверкът се запали, искрите се превърнаха в светлина, а светлината в — образ, и към нея се устремиха великолепни, почти забравени кадри. Сцени от хиляда филма: всяка от тях характерна и уникална. И Бърди за пръв път осъзна с какво си има работа. С дух на прожекционен апарат: рожба на киното.

— Дай ми душата си — казаха едновременно хиляда кинозвезди.

— Не вярвам в души — отговори Бърди и беше искрена.

— Тогава ми дай това, което даваш на екрана; което всеки дава. Дай ми любов.