Читаем Картел полностью

— Извинявай.

— Бога ми, наистина няма защо!

Тя припряно намъкна един пеньоар.

— Кой ден сме днес?

— Първи януари. И не ми излизай друг път с тоя номер, ако обичаш. На моите години това може да ме довърши.

— Каква е часовата разлика?

— Дванайсет часа. Когато в петък вечерта излетяхме от „Кенеди“, тук е било девет сутринта. А сега е почти пет следобед и вече се мръква.

Отново се почука. Този път беше Лавиолет, пременен в бански на цветчета.

— Честита Нова година, Зенаид!

Не успя да избегне прегръдката му, комбинирана с мощна целувка, която я запрати на леглото.

Ако Алекс не ни гледаше, изнасилването ми беше в кърпа вързано, особено както съм замаяна. Странно как този климат… Добре де, както и да е.

— Престани, Лавиолет. Достатъчно ми честити Новата година. Освен това вониш на хлор.

Обясни й, че се бил изкъпал в басейна. Ами да, станал преди сума ти време. Алекс също. Двамата чудесно си отспали в самолета. Зенаид взе душ и на излизане от банята ги видя настанени пред закуска за шестима, четири порции от която бяха предназначени за Лавиолет. Беше гладна и за момента не обърна внимание на вестника, поставен така, че статията и снимката да се набият веднага на очи. Найсетне погледът й попадна върху заглавието и тя попита:

— Къде изнамерихте това, Алекс?

— Чисто и просто в сутрешния вестник. Изобщо не ми се е налагало да го търся.

Тя остави ананаса си и се вторачи в снимката.

— Кой от всичките е? До един си приличат.

— Третият от дясно на ляво.

— Снимката е много неясна. Дори и собствената му майка не би го познала. Какво има на главата си?

— Нещо като тюрбан.

Заглавието съобщаваше, че Лакомника е внесъл половин милион долара във фонда за защита на природата в Малайзия. „Прословутият Лакомник“, бяха точните думи.

— Да знаеш случайно как се потопяват джонки?

— Осведомих се — каза Алекс. — Снимката и интервюто са били направени завчера в Малака. Но джонката вече е отплавала; на север, доколкото разбрах. Щяла да продължи покрай малайското крайбрежие до остров Пенанг. А може би и по-нататък. Гантри споменал бегло Пхукет, в Тайланд. Това също е остров. Там е работата обаче, че Лакомника може да отиде, където си поиска в района, разположен между Индия и Австралия. Разправят, че понякога изчезвал със седмици, след което се появявал там, където най-малко го очаквали.

Зенаид продължаваше да се взира в снимката. На нея се виждаха дванайсетина души, между които три жени (нито една бяла). Мъжете почти не се различаваха един от друг.

Всички носеха саронги, всички бяха голи до кръста, всички бяха мургави, чернокоси и се държаха за ръка — жизнерадостна тайфа моряци. Или пирати, с препасаните си с кърпи чела. Ще те науча аз да си играеш на пирати, говно миризливо! Вече не я притесняваше нито горещината, нито часовата разлика.

Това, че е рейдър, все някак може да се преглътне. Но че в същото време се обявява за пламенен защитникът природата!… И то, като продава Мисиками на Макгилди, които се канят да построят там завод за азбест или друга подобна гадост!

— Как се стига до Пенанг?

Имаха проблеми с парите. Вярно, Алекс беше взел кредитните си карти. Зенаид също. Но Алекс имаше да изплаща къща в Монреал, а колкото до Зенаид, би било истинско чудо, ако в сметката й оставаха и пет хиляди долара — на всичкото отгоре почти със сигурност бе вече и безработна.

— Аз имам пари — обяви Лавиолет. — Вярно, намалиха заплатата ми, тъй като се контузих при игра на футбол, а не на хокей, но все пак продължават да ми снасят около двайсетина хиляди месечно. Трябва да имам още към триста-четиристотин хиляди. Ще дрънна на Бернар.

Бернар беше неговият комисионер в Монреал. Но в неделя, и то на първи януари, доста трудно би се свързал с него. Алекс и Зенаид смаяно изгледаха гиганта. Не бяха и подозирали, че може да има толкова пари.

— Аз съм знаменитост — поясни Лавиолет.

Понеделник, 2 февруари, сутринта. Пътуваха за Пенанг.