Читаем Картел полностью

Присъдата е благоприятна. „Те“ одобряват плана му. Ще му бъдат отпуснати всички необходими пари. Дават му се пълни правомощия. Единствена поправка към предложението му: ще трябва да работи съвместно с човек, който ще му бъде посочен и когото ще приеме за съдружник в нюйоркската си кантора. От когото няма да крие нищо. Нито едно важно решение не бива да бъде вземано без „тяхно“ одобрение. Негово е задължението да установи сигурни начини за свръзка, и то сигурни според собствените му критерии, щом толкова много държи на сигурността. Дава му се една година, за да докаже на какво е способен. След дванайсет месеца ще бъде взето окончателно решение. Било Картелът ще продължи да му гласува доверие (крайно относително, наистина), било…

Ще го смаже като курешка, каквато е всъщност; да, ясно му е.

И въпреки това, по обратния път към Щатите Макартър разбира, че е удържал пълна победа. Залавя се за работа. Човекът, когото му посочват, се казва Виктор Аламеда. Бива си го, познава финансовите механизми, но не му достига класа — особено ако се мери с аршина на Макартър. Нова среща на Макартър с Убиеца. Точно по времето, когато Макартър предприема създаването на подвижните бази. Вече е наумил да ги установи на кораби, недосегаеми за чийто и да било контрол. Научил е за тесните връзки между Картела и кубинското правителство, жадно за валута заради блокадата, наложена му от Вашингтон, и заради скъперничеството на Съветите. И вече планира да използува протекциите на Lider Maximo. Знае, че Куба служи за междинен пункт в трафика на наркотици. Корабите ги поемат в Картахена и ги стоварват в Сиенфуегос, на западния бряг, докато от Варадеро самолети транспортират кокаиновите пратки до Андрос, един от Бахамските острови, и до крайната южна точка на Флорида. „Ще ми се наложи да пътувам все повече, обяснява Макартър на Убиеца. Ще бъда много по-често на някоя от подвижните бази, отколкото в кантората си в Ню Йорк. С обикновените клиенти официалният ми екип ще се справи без никакви проблеми. Виж, с Мравките нещата стоят по-различно. Не че критикувам Виктор, но той просто не си тежи на мястото. И вие го знаете.“ Ел Сикарио уведомява, когото трябва, но предварително е дал съгласието си. Доверява му, че вече са взети необходимите мерки.

„Онези там“ ще сменят Аламеда. Ще го сменят с човек, на когото имат пълно — или почти пълно — доверие и когото отдавна подготвят за изпълнението на подобни задачи. Освен това Бил Лодегър носи име, което в Щатите не привлича вниманието. И ето че един ден Лодегър наистина се появява. Той е повече от интелигентен; той е буквално свръхнадарен, що се отнася до управлението на парите. Макартър признава това. Лодегър му е почти равностоен в доста области. А в някои отношения дори го надминава. Едва ли биха могли да направят по-сполучлив избор. Като се изключи склонността му да решава всичко чрез насилствени методи. Не че има някаква патологична слабост към кръвта. Не, той действа просто като компютър, за който всичко е бинарно: бяло или черно, нула или единица. Никой не е съвършен, се задоволява да заключи Макартър в началото на сътрудничеството им.

Мравки — вложители, Мравки — пътешественици, Мравки контрольори, Мравки — пазачи, Мравки — счетоводители, Мравки — войници (бригадите, командувани от Ел Сикарио)… именно Макартър измисля термина. Хрумва му съвсем спонтанно, докато излага замислите си пред хората от Картела, „там“. Защо Мравки? Опитва се да възстанови направената асоциация: припомнил си е един по-скоро посредствен филм е Чарлтън Хестън и с една фантастична червенокоса мадама, в който става въпрос за марабунта, за онова ненадейно нашествие на мравки в Амазония, които връхлитат с милиарди и унищожават всичко по пътя си, без да се намери сила, която да ги спре.

„Марабунта“ — сравнението се харесва. И се раждат Мравките.

Прозорците и на трите стаи на двайсет и четвъртия етаж на хотел „Хилтън“ в Куала Лумпур гледаха към един хиподрум, отвъд който се гънеха синкави хълмове. Където може би щъкаха тигри. Ако тигрите изобщо могат да щъкат.

Зенаид не беше наясно по този въпрос. Бе виждала тигри единствено на кино или по телевизията. Същото се отнасяше и до Малайзия, чието местоположение до завчера, ако случайно я бяха попитали, би определила някъде в южния край на Индийския полуостров. Да де, ама не. Разликата беше някъде от порядъка на две-три хиляди километра, ако се вярваше на картите в самолета.

Гръм и мълнии! Аз съм в Малайзия!

Едва не скочи от леглото, но навреме си спомни, че е гола, и изчака прислужникът на етажа да й донесе кафето.

Голямо пътуване му бяха ударили от Ню Йорк дотук. Изпи кафето, отвори голямата остъклена врата, излезе на балкона и тутакси я връхлетя жегата. Вече не беше сутрин; ако се съдеше по слънцето, вероятно бе някъде към пет-шест следобед. Ако не и по-късно. Но кой ден? На вратата се почука. Отиде да отвори. Алекс Дьошарм.

— Честита Нова година! — ухили се журналистът. — И благодаря за подаръка.

— Какъв подарък?

— Ами че ти си чисто гола.