Читаем Картел полностью

Вървяха вече от два часа, когато изневиделица, без дори и най-малкият шум да ги предупреди за приближаването им, пред тях като по вълшебство изникна един, сетне втори мъж. Не произнесоха нито дума; въоръжени бяха с бойни пушки (Зенаид разпозна малката издутина с формата на обърнато V върху цевите; май бяха М нещо си; точно така, М 16; е, поне така ми се струва) и се задоволиха да им покажат посоката, в която трябваше да продължат. И те продължиха. Прегазиха няколко реки, често във вода до кръста. Понякога вървяха срещу течението, понякога го следваха. Алисън Грант проявяваше очевидни признаци на умора. Петдесетте й съблазнително оформени килограма не бяха създадени за подобни форсирани преходи. Наложи се направо да я теглят нагоре по стръмния бряг на едно дере.

— А ти добре ли си? — попита Гантри Зенаид.

— Да. Защо?

— Слава Богу, че не ми се наложи да търча подире ти, докато те сваля. Сигурно още щях да те гоня.

— Не ти, а аз хукнах подире ти. С колко души водихте война?

— С около дузина, може и петнайсет да бяха. Идваха от Джорджтаун.

— Ти колко уби?

— Най-малко четирийсет и трима.

В действителност бе стрелял напосоки с надеждата, че няма да рани никого. Доколкото му било известно, засега резултатът бил нулев и за двата отбора. Какво пък, толкова по-добре. Дано и занапред останеше такъв.

— Пат не ти ли каза нещо по-специално по радиото?

— Ревящите четирийсет ревели, та се късали. Имало деветметрови вълни. На моменти, когато пропадали между тях, се опасявали да не ударят кила в дъното. Помоли ни да му занесем цветя. Започва да ми писва от тази гадна река!

Отново вървяха във вода, по посока натечението. Реката не беше дълбока — не повече от трийсетина сантиметра, — но за сметка на това камъните по дъното й ужасно се хлъзгаха. През последните двайсетина минути всички бяха падали най-малко по веднъж. Рекордът държеше Алисън, която бе на четвъртото си падане и вече залиташе. В тъмнината лицето й не се виждаше, но сигурно бе бледа като платно. Зенаид също едва дишаше. Вървящият начело ловец (как се оправяше в този гъсталак и под този заслепяващ дъжд?) очевидно най-сетне взе решение. Изкатери се на близките скали и им направи знак да минат, докато самият той остана назад. От австралийската му шапка, част от чиято периферия бе вдигната и прикрепена към бомбето, се изливаше вода като от улук. Зенаид и Гантри хванаха Алисън под мишниците и почти я носиха през цялото изкачване. Накрая стигнаха върха на скалисто възвишение. Там завариха двама мъже, които бяха опънали няколко палатки. Имаше горещо кафе и готова вечеря. Успяха дори да се преоблекат с леко овлажнените дрехи, които измъкнаха от раниците: Палатката им бе с не повече от два квадратни метра площ, като и дума не можеше да става за изправяне.

— Не ми върви! — въздъхна Алисън. — Веднъж да видя Гантри гол!

Три секунди по-късно тя вече спеше, Зенаид хапна и също си легна, като за всеки случай се настани между Гантри и австралийката.

Късно през нощта, а може би и призори, пристигна Пруво, ухилен до уши. Този жизнерадостен дебеланко с розови бузи на бургундски любител на виното бе очевидно в стихията си. Уведоми ги, че лошите били на бойна нога, водени от други специалисти по джунглата, които обаче били далеч по-малко специализирани от неговите специалисти.

Засега предприетата от тях лъжлива маневра давала чудесни резултати, а и дъждецът напълно ги устройвал, заличавайки всички следи.

— Освен това ви остава да издържите не повече от едно денонощие. Трябва да ви кажа, че им се изплъзнахме на косъм. Ония нахълтали в колибата двайсетина минути, след като момичетата я бяха напуснали. Били повече от шейсет души.

Зенаид заспа отново. Първия път бе сънувала, че Гантри провира ръка между бедрата й. Но се оказа, че не е сън. Това ципоного намира начин да ме опипва, дори и когато спи!

С пълно право бе отдалечила закръглената австралийка.

В Ню Йорк беше един часът следобед и валеше сняг.

— Имам толкова работа, че с удоволствие бих си спестил разходката до този паркинг — изръмжа Лодегър.

Милан почукваше с нокти по рамката на вратата.

— Гантри и момичето са в Тасмания. Успях да вдигна на крак около стотина души, които са по петите им. Мисля, че знаем къде ще се опита да се качи на джонката. Мястото се нарича Страхън. Това е единствената точка по западното крайбрежие на Тасмания, където може да акостира кораб.

Морето там е винаги много бурно, особено през последните дни.

— Къде е джонката?

— Някъде в Индийския океан, но се приближава. С малко повече късмет може и да потъне. Моряците наричат този район на света Ревящите четирийсет и дори и най-добрите от тях предпочитат да го избягват.

— Та нали разполагахте с цяла флота?

— Имам пет яхти, които с пълна скорост плават към Страхън. Всяка от тях преспокойно може да направи шибаната джонка на трески.

— И къде са сега?