Читаем Детето полностью

Този път може би трябва да помисля за друг вид помощ — да погледна встрани от химикалите. Тази мисъл ме разсмива. Това ще означава, че ще трябва да говоря за миналото си, нали? Да разкажа на някого всичко, да обясня защо в главата ми е такава бъркотия. И какво лежи в дъното на нещата. Ще означава да избърша праха и да изровя натиканите в дъното на паметта ми спомени.

Мама Джуд веднъж предложи да отида на терапия — тогава лошите дни едва започваха — но когато реши да ме заведе при специалист, аз отказах да вляза в колата. Разрази се ужасен скандал на улицата. Тя крещеше като луда „Влизай в колата!“, а аз стисках вратата с две ръце и се дърпах. Боже, аз ли бях онова вироглаво момиче? Работата е, че още тогава знаех, както и сега, че мълчанието е единствената ми опция.

Колкото повече мисля, толкова по-ясно ми става, че и сега няма да направя нищо по-различно. Много е късно за това. Просто ще върна спомените в ъгъла и ще гълтам хапчета, докато сложа всичко под контрол и продължа както досега. Ще изпълня живота си с други неща, за да прогоня ужаса, както нормално правя.

Моето нормално.

Добре, сега трябва да отида до месарницата и да купя някакво месо за вечерята на Пол — да компенсирам изгорелите пържоли и замразените храни. Думата „месо“ се загнездва в главата ми. Месо. Плът. Кръв. Искам да повърна.

Стига, си казвам, стискам корема си през роклята и завъртам кожата около пъпа си.

Влизам в месарницата и веднага усещам миризмата на кръв, металният й вкус залепва за гърлото ми. Усещам как отвътре в мен се надига вълна на паника, затова заставам тихо на опашката и използвам техниката за дишане от курсовете по йога. През дясната ноздра и през устата. Или трябваше през лявата?

— Госпожо Симъндс — казва месарят стряскащо силно, — какво мога да направя за вас?

Извадена от медитацията си и хвърлена в реалността, бързам да кажа:

— Ъ-ъ… една пържола, моля. Нека е котлет.

Ще направя и салата.

Той ме поглежда безизразно.

— Само една? Сама ли ще бъдете на вечеря? — се засмива и лицето под тъпата му бяла шапка почервенява.

Изглеждам го зверски, но се сепвам и се опитвам да се засмея, да покажа на другите жени в магазина, че разбирам от шеги. Ала когато казвам: „Да, Джордж Клуни ме заряза отново“, усещам, че звучи ужасно фалшиво.

Изваждам портмонето от чантата, плащам поисканата огромна сума и се връщам вкъщи да свърша някаква работа.

Вече е пет часът и Пол ще си дойде всеки момент. Тази мисъл ме кара да затракам по-бързо по клавиатурата. Ще работя още около час, после ще се заема с домашните задачи. Сега не мога да спра. Трябва да продължа да работя. Ако спра, ще се върна при бебето. Разсейвай се, разсейвай се, разсейвай се.

Благодарна съм на Бог за работата си. Започнах като редактор преди десет години. Имам приятелка, която работи в издателство и един уикенд, притисната от срокове, ме помоли за помощ. Винаги съм обичала да пиша, особено в колежа, но за тази работа — да превърна някакви юношески драсканици на футболист в сърцераздирателна история — се наложи здравата да запретна ръкави. Оказа се, че имам талант и тя ми даде още работа.

Днес съм по средата на книга за един разпаднал се брак. Мъката, вината и облекчението на млада актриса взимат връх над раздялата със съпруга й — нейната детска любов — и някогашния оптимизъм (безпочвен, както се оказва), свързан с техния брак. Не познавам въпросната актриса, нито историята й, това си е работа на писателите. Ако книгата е посветена на голяма звезда, те прекарват часове, понякога седмици с тях, измъквайки всяка малка подробност, всяко чувство. Аз не съм от този отбор. Повече приличам на победител в „Екс-фактор“. По-голямата част от онова, което чета, е базирана на публикации в списания и вестници, а аз поправям и полирам, докато нещата започнат да звучат като истинска история. Не е особено удовлетворяващо, но когато работата е спешна, свързана с неочаквана новина в медиите — смърт, скандал, успех, се прави по този начин.

Работата е тежка и понякога, когато се случва да лея пот над всяка дума, проклинам милионите хора, които купуват мемоарите на разни знаменитости само заради поместените вътре снимки.

Но тези неща се плащат добре и това са си мои собствени пари. Пол смята, че работата е под възможностите ми, но за мен е важно, че мога да я върша от къщи и че съм анонимна.

Никой не знае коя е Ема Симъндс, въпреки че думите ми се продават по целия свят на десетки езици. Името ми никога не се появява на корицата на книгата. И така искам да си остане. Пол твърди, че хората трябва да знаят коя съм, но аз се смея на това.