Анжела седна срещу него, Ник застана зад нея и сложи ръце на раменете й.

— Какво става? — попита почти без глас тя.

— Установихме, че тялото на Алис е заровено на Хауард стрийт през осемдесетте години. Проследихме историята на мястото. Криминалистите анализираха останките около гробчето и са убедени, че бебето е оставено там поне с десет години по-късно.

Анжела отвори уста, но Ник я спря.

— Нека довършат, скъпа.

— Знам, че за вас това е ужасен стрес, но правим всичко възможно, за да разберем какво се е случило с Алис. Искам да сте напълно убедени в това.

Ник заговори пръв:

— Благодаря ви за усилията. То ще помогне ли да откриете похитителя на Алис?

— Може би — отвърна уклончиво детективът. — Ще проследим всеки, който се е заселил на това място през осемдесетте години. Това е най-малко десет години по-близко до днешния ден и се надяваме спомените на хората да са по-ясни.

— Кой би заровил труп след десет години? — попита Анжела.

— Не знаем — отвърна детектив Синклер. — Засега.

Четирийсет и осма глава

13 април 2012 г., петък

Кейт

Кейт публикува новата статия за Алис в 9:07. Беше я написала още вчера — веднага след като приключи разговора си с детектив Синклер — но изчака до днес, за да цитира Анжела, на която се обади рано сутринта: „Не знаем какво да очакваме. Но се радваме, че се намери“, беше казала тя. Последните изречения добави след обаждането на Синклер в 8:40, който й бе обещал, че ще я държи в течение.

— Внимавай със заглавието, Тери — каза тя, докато препрочиташе статията, застанала над рамото му. — Нека да не е много страховито. Мисли за родителите…

Тери, който бе написал бързо „От гроба на новородено изскача зомби“, се засмя на физиономията й и го изтри.

— Шегувам се, Кейт. Какво ще кажеш за „Алис е заровена десет години след отвличането“?

Кейт кимна, но не се успокои. Подозираше, че когато се отдалечи, той ще добави „Шокиращо разкритие на разследващите органи“ или нещо подобно, затова остана да следи, докато той шареше из текста.

— Добре. Заглавието е във Фейсбук с прибавен линк към нашия уебсайт. Хубава история, Кейт. И ексклузивна, поне за следващите трийсет секунди. Но какво е ставало там, за бога? Държали са трупа в кутия за обувки? Или във фризера? И защо са решили да го заровят след толкова години?

— И аз това се питам. Анди Синклер казва, че няма достатъчно материал, за да може да се каже дали трупът е бил мумифициран и държан над земята, или е заровен и разкопан, за да бъде преместен на Хауард стрийт. Засега го карат на предположения. Насочват усилията си към хората, преместили се в района в началото на осемдесетте.

— Ясно. Да разбирам ли, че и ти си се насочила натам? — попита Тери.

— Разбира се — каза Кейт. — И дори отивам там.

Джо бе открил Алистър Джон Соумс. Регистрацията показваше, че живее в някакъв апартамент в Пекам.

— В списъка няма госпожа Соумс, освен ако още не е дорасла за електоралния списък — каза той, докато минаваха покрай поне десетина на практика идентични заведения за пържени пилета.

Синовете на Кейт колекционираха имена на ресторанти, които предлагаха пържено пиле. Бяха започнали на шега, но вече имаха поне сто и двайсет имена в списъка си. Но поглеждайки към заведенията по тротоарите, тя реши да не споделя семейни неща с Джо.

— Като гледам, си мисля, че този Соумс не е успял да задържи парите, които някога е взимал от наемите — отбеляза тя. — Този квартал е доста беден.

„Добре. Току-виж станал по-приказлив, ако реши, че може да изкара някой паунд за това“, разсъди тя.

На адреса имаше пет избелели от времето табели с имена и над всяка от тях се виждаше звънец.

— Можеш ли да разчетеш нещо? — попита тя, взирайки се в надписите. — Виждаш ли някъде името Соумс?

По-младите очи на Джо дешифрираха надписите и Кейт заби пръст в звънеца над табела номер 4. Отговори им пълна тишина. Тя изчака малко, после звънна отново. Нищо.

— Още веднъж за късмет — каза тя, натисна продължително и силно, после направи няколко бързи удара в стил стакато, имитирайки удивителни, и добави: — Това ще събуди и мъртвец.

Чу се изскърцване и един ядосан глас изруга:

— Стига сте натискали звънеца. Кои сте вие?

— Господин Соумс? Аз съм от „Дейли Поуст“. Удобно ли е да поговорим малко?

— „Дейли Поуст“? Какво искаш?

— Пиша статия за откриването на тялото на Алис Ървинг в Улуич. На Хауард стрийт. И се нуждая от помощта ви. Господин Соумс, навремето сте били най-големият собственик в района и местните ме насочиха към вас. Казаха, че знаете всичко за всеки.

„Ласкателства, ласкателства и ако ти се стори, че не става, добави още“, казваше старият й редактор. „Ласкателството е сигурен пропуск към дома на всеки.“

— Хм. Ами, влизайте тогава — каза гласът и натисна бутона за автоматично отваряне.

Кейт влезе първа.

— Вътре сме — каза весело тя.