— Знаете ли, мисля, че все още пазя в кабинета си някакви документи, но моля, не казвайте на съпругата ми. Обещах й да изчистя всичко, събрано по случая — каза той, отвръщайки на усмивката й. — Искате ли да погледна? Имате ли време за това?

— Разбира се — отвърна Кейт.

Кабинетът сякаш принадлежеше на автомобилен маниак. Навсякъде имаше снимки на части от хромирани детайли за скъпи и състезателни автомобили. Джо посочи една и каза:

— Това е Гудуд, нали?

Лен Ригби приближи до снимката, за да види по-добре.

— Да, прав сте. Всяка година ходя на Празника на скоростта. Вие били ли сте?

— Да. Обикновено канят мама и покрай нея получавам пропуск — обясни Джо. — Обичам да ходя.

— Нали не искаме да отнемаме много време на нашия домакин? — изяде го с поглед Кейт.

— Да, да — каза старият детектив и смигна на Джо. — Хайде да видим какво съм запазил за случая Ървинг.

Папката беше тънка и в нея имаше написани на ръка бележки. Кейт се сбогува на мига с очакванията си.

— Какво имаме? — каза инспектор Ригби и запрелиства бързо — прекалено бързо за Кейт, но скоро спря и извади два листа. — Това са бележките ми, след като разбрахме за любовните афери на съпруга — каза той. — Когато го разпитах пред съпругата му, Ник Ървинг ни каза, че било мимолетно и не знаел фамилията на жената. Но не е било така. На следващия ден ми се обади и ми го каза. Не искал Анжела да го знае. Проверихме я, другата жена имам предвид. Казва се Мариан Лейдлоу.

Кейт записа името, после го провери буква по буква.

— И какво разбрахте за нея? — попита тя.

— Моят сержант се видя с нея. Каза, че е свястна жена, на трийсет и пет години, любезна и възпитана. Била по-възрастна от Ник, но още, че била медицинска сестра, като Анжела. Според нея мимолетната връзка продължила малко повече. Дори говорили Ник да напусне жена си, но после Анжела разбрала и всичко свършило.

— Медицинска сестра? — възкликна Кейт и пулсът й забърза. — Ти да видиш! Познавала ли е Анжела? В болницата на Бейзингстоук ли е работила?

— За съжаление, не — отвърна инспекторът. — Тогава всички се развълнувахме като вас. Помислихме си, че най-после сме намерили заподозрян. Но госпожица Лейдлоу имаше желязно алиби. Била е дежурна в гериатричното отделение в болницата в Саутхемптън. На километри от Анжела и с десетки свидетели. Отново бяхме в задънена улица.

— Въпреки това е интересна подробност — каза Кейт.

— Лен, вечерята е сервирана — извика госпожа Ригби отвътре.

— Е, мисля, че ви казах всичко, което знам — каза инспекторът.

— Бяхте много полезен — каза Кейт и стисна здраво ръката му. — Дали не бих могла да взема записките ви за няколко дни? Обещавам да ги върна…

— Лен! — разнесе се женският глас, този път по-настоятелен.

— Идвам, скъпа — отвърна той. — Можете да ги снимате, но няма да ви ги дам. И държа да не ме цитирате, може само да си вадите изводи от думите ми. Ясно ли е?

— Имате думата ми — отвърна Кейт и Джо започна да снима страниците с телефона си.

Трийсета глава

2 април 2012 г., понеделник

Ема

Изваждам старите си дневници от куфара под леглото. За пръв път през тази година поглеждам към тях, бебето ме накара да проверя как започна всичко това. В случай че паметта ми играе номера.

Дневниците представляват евтини училищни тетрадки, изписани с дребен почерк. Вътре са моите тийнейджърски години. Странно как разделям живота си на отделни откъси от време. Сякаш съм била различен човек. Предполагам, че наистина бях. Всички се променяме.

Когато сега ги чета, ми се плаче заради нея — заради мен, за момичето, което бях преди.

Тя беше толкова млада и невинна, не приличаше по нищо на тринайсет и четиринайсетгодишните, които виждам сега в автобуса да крещят, да псуват и плашат старите дами. Тийнейджърката Ема пишеше в тези тетрадки за живота си като Джейн Остин, записваше разговори и спречквания в училище и у дома, наблюдаваше хората около себе си и понякога описваше своите чувства — кого бе видяла в града, кое момче е харесала. Използваше думи като „мечтание“. Защото тези момчета бяха точно това — храна за въображението й, любовни срещи с щастливи последици. Горката Ема! Животът извън книгите и дневниците й нямаше нищо общо с мечтанието, въпреки че понякога приличаше на него.

Даръл Мур беше нейната… моята… първа coup de foudre5. Можеше да се нарече любов от пръв поглед. Както и да се наричаше, беше опустошително, буквално. Не опустошително като антоним на превъзходно, както го използваха сега по новините за описание на дребни събития, а опустошително като жестоко, разрушително, разтърсващо. Не можех да мисля ясно.

В дневника пише, че сме отишли на разходка с натежали от емоции сърца и аз помня ясно как ме галеше по косата, стискаше раменете ми и ме прегръщаше, докато вървяхме за пръв път по крайбрежната улица. Толкова това ми харесваше! Не исках да спира. Исках да усещам пръстите му по всеки сантиметър от тялото си. Беше толкова нежен, че забравих да дишам.