Даръл така завъртя главата ми, че почти забравих за какво бях отишла в Брайтън. Чак на връщане, докато вървяхме към гарата, го попитах знае ли къде е Чарли.

Той ми каза, че няма представа, не бил чувал нищо за него от години. Дори се пошегува, че може да е станал стоков посредник. Не разбрах какво смешно има в това — не знаех, че когато се е запознал с Джуд, е бил музикант. Даръл ми каза, че бил написал песен за Джуд. За очите й. Твоите очи, каза той и ме целуна. Това беше първата ми истинска целувка. Беше прекрасно.

Той ме помоли да дойда отново. Написах в дневника си, че бих направила всичко, което ме помолеше в онзи момент. И наистина беше така. Бях на тринайсет и някой ме целуна за пръв път. Не виждах нищо лошо. Бях влюбена.

Но Хари се появи, бясна, че я бях зарязала, хвана ме за ръката и ме задърпа към влака.

Помня как се отдалечавахме, аз — загледана назад, Хари — маршируваща напред. Даръл стоеше по средата на тротоара, заобиколен от продавачи и туристи. Не откъсна поглед от мен, докато не завихме зад ъгъла. Тогава избухнах в сълзи.

Хари ми каза да се взема в ръце. Предполагам, че се изплаши, като видя в какво състояние съм. Дотогава не ме беше виждала такава. Защото никога не съм била в такова състояние. Обикновено аз бях разумната, тази, която я успокояваше, когато тя се разстрои или ядоса за нещо, но в онзи ден тя беше детегледачката.

Във влака ме вкара в тоалетната, нави малко от рулото с тоалетната хартия и избърса сълзите ми, но аз не спирах. Сякаш нещо в мен се бе пречупило. Хари реши, че плача, защото между нас с Даръл не се е получило добре — не беше видяла целувката — и се опита да помогне, като започна да сипе обиди по негов адрес.

— Мирише на вкиснало — каза тя. — Сигурно изобщо не се мие.

Казах й, че Даръл не знае къде е баща ми, и се престорих, че спя, за да не се налага да говоря.

Хари ме остави на мира — за радост лесно се отегчаваше — и заговори за момчето на сергията за бонбони, което я бе заговорило.

Имал ужасни пъпки, но й дал три близалки.

Трийсет и първа глава

2 април 2012 г., понеделник

Джуд

Чайникът фучеше заплашително — беше забравила отново да сложи капака — и тя дръпна щепсела от контакта. Цял ден губеше разни неща, слагаше ги не където трябва. В главата й имаше място само за Уил.

— За бога — извика силно тя, — стара си да се побъркваш така заради мъж.

И се засмя, замаяна от чувството, което познаваше толкова добре.

„Как ли изглежда сега“, запита се тя за стотен път, приглади косата си и изпъна шия, за да заличи бръчките.

После звънна на Ема за не знам си кой път и сложи слушалката на вилката, преди да я свържат с номера. Отчаяно искаше да поговори с някого за Уил. През последната седмица разбра, че дъщеря й не иска да слуша за него, но тя беше единствената, която го познаваше толкова, колкото и тя самата. „Сигурно вече е свикнала с мисълта“, си каза тя и отново вдигна телефона.

— Ема, аз съм — каза, когато й отговориха. — Как върви работата?

— О, здрасти. Щях да ти звъня да ти благодаря за обяда в неделя — отвърна Ема.

— Съжалявам за онова, което казах, Ем — увери я Джуд. Искаше да въдвори мир колкото може по-бързо, за да премести темата към Уил.

— Няма нищо — каза по-ведро Ема. — Аз се извинявам, че бях в толкова лошо настроение. Бях много уморена.

— Предполагам, че имаш много работа. Но много исках да те чуя. И да споделя новината.

Мълчанието на Ема отекна като камбанен звън, но Джуд не пожела да го забележи и заговори бързо за обаждането на Уил, за срещата си с бившето гадже, за това какво да облече и за какво могат двамата да си говорят.

Когато най-после спря да си поеме дъх, Ема каза:

— Чудя се как ли изглежда сега.

— И аз се питах същото, Ем — усмихна се Джуд. — Преди беше толкова хубав, нали? И ние с теб винаги сме го обичали, не можеш да отречеш.

— М-м, аз не съм — каза Ема толкова тихо, че Джуд трябваше да притаи дъх, за да я чуе.

— Какво каза?

— Казах, че аз не съм го обичала — повтори Ема по-силно.

— Ох, Ем, обичаше го. Беше винаги около него, поглъщаше всяка негова дума. Не си ли спомняш?

Тя видя Ема с големите си очи и дълги крака да стои до вратата на кухнята в опит да привлече вниманието на Уил. Джуд се ядосваше, понякога мърмореше, а Уил й се смееше за нейната ревност.

— Той наистина имаше огромно значение за мен — каза Ема.

— Ето, виждаш ли?

— Всеки зрял мъж би имал огромно значение за мен, ако си спомняш — каза Ема.

— Ох, скъпа, хайде да не поемаме по пътя на изгубения баща, искаш ли? Уил не беше твой баща.

— Не, не беше.

Тя се поколеба и Джуд я изчака.

— И те накара да ме изхвърлиш на улицата, когато навърших шестнайсет — каза най-после Ема.

— Не ме накара той — нахвърли се Джуд. — Решението беше мое и се дължеше на поведението ти. Беше невъзможна и отваряше пропаст между нас.

— Между нас двете или между теб и него? — попита Ема.

— И двете. С твоите скандали и лъжи се опитваше да го прогониш.

— Лъжи?

— Да, когато каза, че си го видяла да говори с онази жена нагоре по улицата. Опита се да ни разделиш. Не го отричай, Ема.