Читаем Детето полностью

В нетърпението си Джуд сложи прекалено рано яденето на печката и вече долавяше мирис на загоряло. Когато влезе в кухнята, парата от лещата беше замъглила прозорците. Тя махна тенджерата от котлона и я остави на дъската за сушене, за да я върне за затопляне, когато пристигне Ема. После отиде до хола и отново погледна през прозореца. Беше неспокойна, не можеше да си намери място. Досега не бе осъзнала с какво нетърпение очаква да види единственото си непослушно дете. От предишната им среща бяха минали поне шест месеца, а може би и девет. Нямаше представа защо това я тревожи и Ема определено не мислеше, че има нещо странно в отношенията им.

В мига, когато доведе Ема вкъщи, Джуд твърдо реши да установи с детето си напълно различна връзка от онази, която тя бе имала със своята майка. Щеше да го играе по-голямата сестра, третирайки Ема като зряла, но с годините този подход се върна като бумеранг и експлодира в лицето й.

Ужасните тийнейджъри. Джуд опря чело върху студеното стъкло на прозореца и съзнанието й се изпълни със спомени за пищящата и тряскаща врати Ема. И тишината, когато излезе от дома им и тръгна надолу по Хауард стрийт с две чанти и увиснали рамене. Раменете на Джуд също увиснаха и тя затвори очи. Все още усещаше киселия вкус на страха, докато гледаше как детето й изчезва.

Но тя трябваше да я изхвърли. Трябваше. Нали? „Чудовището вкъщи“, бе казал приятелят й Уил.

„Това беше тогава“, си каза твърдо, когато съмненията заплашиха да превземат съзнанието й. „Сега Ема е зрял човек. И двете изминахме дълъг път.“

Тя се фокусира върху предстоящия прекрасен обяд, приготвен специално за тях двете. Пусна диска на Ленард Коен и колкото да се намери на работа, започна да подрежда и преподрежда нещата в стаята, припявайки отдавна научените думи на любимите си песни.

Но пет минути по-късно се лепна отново на прозореца в очакване на дъщеря си.

— Ще ми се вече да е тук — каза неочаквано на глас тя. Напоследък все по-често се улавяше, че си говори сама. Неприятен навик. Като луда или много стара жена. Ала думите просто изскачаха сами от устата й и тя не можеше да ги спре.

Странно как се променяха нещата. Имаше време, когато бе готова да плати само да се отърве от Ема за един следобед. Тя беше като латерна, не спираше да бъбри, редовно надуваше главата на Джуд с глупостите си. И не спираше да говори за баща си. Този кучи син. „Как самата липса на даден човек кара сърцето да изпитва все повече любов към него?“, помисли си тя. „И сърцето ти започва да го търси.“

Тя си спомни как Ема не спираше да си измисля истории за него. Той, естествено, беше героят. Смел, мил с животните, красив, а веднъж, когато беше на осем и трябваше да напише за домашно „Моето семейство“, дори го превърна в кралска особа.

Учителката извика Джуд в училище, за да й каже, че дъщеря й има забележително въображение, но трябва да внимава това въображение да не произведе куп с лъжи. Нарече я „госпожа Масингам“, макар да знаеше, че не е омъжена. Лицето на Джуд потъмня от спомена за изпитания срам. Беше й се приискало да откъсне главата на учителката, но не искаше да привлича повече внимание върху себе си. И към Ема. Ала и досега помнеше ясно гнева си, когато се прибра у дома. Ема беше у госпожа Спиъринг в една от къщите надолу по улицата и пишеше домашните си.

Тя зашлеви дъщеря си, защото бе нарекла баща си принц. В началото госпожа Спиъринг се разсмя, защото реши, че е някаква шега, но когато осъзна, че нещата са сериозни, се умълча.

Ема вдигна поглед, невинна като ангелче, и каза:

— Чух, че го наричаш Чарли. Това е име на принц.

Джуд искаше да я стисне за раменете и да я разтърси, но вместо това просто каза, че баща й не е принц. Че е едно нищо.

Пламъкът в очите на Ема угасна и Джуд подозираше, че именно тогава дъщеря й реши да открие истината.

Според Джуд хората надценяваха силата на истината. Тя беше различна за различните хора, но когато го каза на Ема, това като че ли наля още масло в огъня и разпали манията й.

Джуд не искаше Ема да познава баща си, не искаше дори да помисля за него. Той не бе направил нищо за нея, абсолютно нищо. Избяга при пръв удобен случай.

Но с възрастта дъщеря й започна да се лепи за всеки мъж, който се появеше в живота им — мъжа от магазина на ъгъла, един от учителите й в училище, бащата на най-добрата й приятелка, Хари. И приятеля на Джуд. Измисляше си какви ли не истории за тях, фантазираше си небивалици, твърдеше, че този или онзи й е баща, и на Джуд й се налагаше непрекъснато да развенчава тези и по-сетнешните й лъжи.

Яростният звън на външната врата изплаши котката и тя се шмугна под дивана. Джуд натисна бутона, за да отвори на Ема, и докато я чакаше да се появи, от нерви стомахът й се сви на топка.

— Здравей, Джуд — провикна се Ема, за да надвика тъжните вопли на Ленард Коен, и я целуна по бузата.

— Извинявай, сега ще го намаля — засуети се Джуд. — Слушах го, докато те чаках. Доста закъсня.

— Часът е дванайсет и десет — отвърна Ема вече по-тихо.

— Така ли? Аз пък мислех, че времето е напреднало — отвърна Джуд.