Читаем Детето полностью

— Добре съм, Пол — успокоявам го аз и му разказвам как е минал обядът. — Джуд беше сготвила леща яхния — му обяснявам и той се засмива. Знае, че винаги съм я мразела.

— Естествено — казва той. — Как изглежда апартаментът й?

Аз се замислям.

— Картини по стените и шалове по лампите — ужас. Предполагам, че тя ще го нарече евтино, но шик, на мен обаче ми се видя евтино и скапано.

Пол се усмихна.

— Много ли се ходи пеша дотам? — пита той и взима краката ми в скута си, за да ги стопли.

— На километри от метрото е и наоколо е пълно с магазини, където продават хладилници втора употреба. Всъщност се чувствах доста напрегната, докато вървях по улицата. Не знам защо е избрала да живее там.

Преди години Джуд се премести на север от реката. Било промяна, ми каза по-късно, когато се свързах с нея и направих първата крачка към сдобряването. Бяха минали много години, но знаете как понякога нещата достигат до момент, когато миналите решения ни се струват безсмислени. Вероятно собственият ми гняв, че бях прогонена, щеше да стихне много по-бързо, ако бях оставена сама на себе си, но аз отидох да живея с баба и дядо и на баба й харесваше да демонстрира, че идеите на дъщеря й за майчинството са се оказали погрешни. Тя издигна лошите ми чувства до невиждани висоти, като затваряше телефона, за да не може Джуд да говори с мен. „За твое добро е“, ми казваше. И по времето, когато пораснах достатъчно, за да взимам сама решения, мълчанието между нас беше пълно.

Естествено, през годините не спирах да мисля за Джуд и да си представям как се сдобряваме. Надявах се да я видя на погребението на дядо, но конфликтът между нея и родителите й беше толкова дълбок, че явно не можеше да се изглади с една смърт. Тя не дойде на погребението, не дойде и на това на баба, която почина година по-късно. Очевидно не бе предполагала, че са й оставили пари, и после, когато се появи с адвокатите си, се запитах дали не усеща някаква вина.

Известно време продължавах да обръщам гръб на идеята да се видя с нея. Бях заета да си намеря работа и жилище, през следващите години се местех непрекъснато и нямах постоянни доходи. После дойде университетът, а с него и Пол. Животът си вървеше. Аз все така не знаех какво да й кажа, когато я открия.

Чак когато навърших четиресет, поисках истински да се свържа с нея и реших да й напиша писмо. Рожденият ден е превратна точка в живота на човека, каза Пол.

Седях цяла вечност пред листа, без да знам какво да напиша. Как да й кажа „здравей“ след двайсет и пет години раздяла? „Скъпа Джуд, как си? Мислех си за теб… за нас. Искам да те видя отново. Вече съм омъжена и живея в Пинър. Ще те разбера, ако откажеш, но ако решиш да се видим, моля те, пиши ми или ми телефонирай. С Любов: Ема.“ Все още звучах като дете.

Дълго чаках отговор. В началото със свито сърце, после с гняв, а накрая със страх, че е мъртва и съм безвъзвратно закъсняла.

Звъннах на стария ни телефон на Хауард стрийт — за пръв път от времето, когато навърших шестнайсет години, но цялата се разтреперих и затворих телефона. Когато най-после събрах смелост и останах да чакам, от другата страна ми отговори непознат женски глас.

— Кой? Ах, тя ли? Отдавна не живее тук. Трябва да са минали десет години, откакто аз се преместих. Странно, преди две седмици дойде писмо за нея.

— Аз го изпратих — отговорих. — Тя ми е майка. Знаете ли къде е сега?

— Не, нямам представа къде се е преместила. Съжалявам — каза тъжно жената. — Какво да правя с писмото?

— Хвърлете го — казах аз.

На следващия ден се обадих в старата й работа и отново попаднах на непознати, но те ми казаха, че според документите, които пазят, Джуд все още е жива и се съгласиха да й предадат, че съм я търсила.

Чакането продължи още три месеца и аз започнах да си мисля, че повече никога няма да чуя за нея. Ако трябва да съм честна, не знам точно как ми повлия това. В някои дни се чувствах много зле, сякаш ме бе зарязала за втори път, но в други усещах облекчение. Бях опитала. Не стана, сега можех да зарежа темата и да продължа с живота си.

Но след известно време получих кратко писмо по пощата. Помирисах плика, сякаш исках да доловя нейния аромат, и веднага й се обадих на новия номер, за да й кажа колко се радвам да я чуя.

Не знам какво съм очаквала, но когато осъзна, че съм аз, Джуд не ми се стори много развълнувана. Не беше в стила й. Не се извини, че ме изгони, че разби връзката ни, че избра Уил вместо мен.

— Трябваше да помисля най-после за себе си — каза ми тя, — да се открия. Годините след като Уил ме заряза, бяха тежки за мен, Ема. Но мисля, че двете с теб можем да оставим всичко зад гърба си, нали? Сега сме различни хора.

Аз се съгласих.

— Най-добре е да се срещнем на неутрално място — предложи тя. — Да пийнем по чаша чай навън. Какво ще кажеш?

Както винаги нейните условия. Джуд и до ден-днешен не е стъпвала в дома ми. Нарича го „къщата на Пол“ и твърди, че е прекалено далече от нея. „Пинър — това дори не е предградие на Лондон, Ема.“