„Ще го направя“, каза си тя като насън и отвори вратата. Бебето хлипаше в леглото си. Тя отиде директно при него, вдигна го и видя, че е повито добре. Сложи го в пазарската си чанта и излезе. Този път слезе по стълбите. Никой не използваше стълбите.

По пътя за дома една жена я попита мило:

— Кога ви е терминът?

— Всеки момент — отвърна Джуд и застана до вратите на влака, където беше по-шумно и тракането на релсите можеха да я прикрият, ако бебето се разплачеше. Но то само измърмори няколко пъти.

Джуд се върна в стаята си и разпови бебето като подарък. Седна и за пръв път се вгледа в заспалото дете. Беше момиче.

— Здравей, Ема — прошепна тя.

Осемдесет и втора глава

2 май 2012 г., сряда

Анжела

Лекарят й бе дал успокоителни, за да притъпи реакцията от шока, но тя подскачаше всеки път, когато покрай къщата преминаваше автомобил. Детектив Синклер се бе обадил да им каже, че ще бъде при тях до двайсет минути. Звучеше уморено и някак сърдито, затова го остави да затвори, без да му зададе допълнителни въпроси.

Ник слезе долу и започна да крачи из стаята.

— Анжи, трябва да се подготвим за най-лошото — й каза той. — Полицията е сгрешила. Няма как да променим този факт. Според мен Синклер идва, за да ни се извини.

— Нека изчакаме, Ник — каза тя.

Главата й отново се въртеше, пълна с мисли за Алис.

Ник отвори вратата преди детектив Синклер да почука.

— Влизай, Анди — покани го свойски той.

Анжела застана на прозореца и се загледа в автомобила на детектива. Вътре имаше трима души.

— Колегите ви няма ли да слязат? — попита тя.

Той се поколеба.

— Не, не веднага. — После прочисти гърло и продължи: — Анжела, Ник, имам новини за вас. Честно казано, не знам как да го кажа.

И изтри потта от челото си, примигвайки на светлината.

— Какво да кажеш, Анди? Че сте направили грешка? — подхвана Ник. — Ние мислим, че искаш да ни кажеш това.

— Ами… не — отвърна детективът. — Работата е там… че открихме Алис. Но тя не е бебето от Хауард стрийт.

Анжела простена.

— Анжи! — разтрепери се и Ник и пристъпи по-близо до жена си. — Казвай, Анди. Кажи какво сте открили.

— Алис е жива — каза детектив Синклер.

— Жива! — извикаха в хор Анжела и Ник и стъклото на прозореца звънна от гласовете им.

— Да.

— Но как е възможно? — каза Анжела и започна трескаво да върти очи в опит да открие детето си. — Къде е тя?

— Тук е — каза Анди Синклер и гласът му потрепери от вълнение. Той никога не плачеше в работата, дори когато трябваше да поднесе жестока новина. Но в случая напрежението беше непоносимо.

— Къде? Къде е тя? — изписка Анжела.

— В колата — отвърна детективът.

Преди мъжете да се опомнят, Анжела вече беше навън, изтича към автомобила и протегна ръце към прозореца на предната седалка.

Жената вътре се обърна към нея. Имаше черната коса на Пади и брадичката на Луиз. Тя допря своите ръце до прозореца, за да покрие тези на майка си.

Осемдесет и трета глава

2 май 2012 г., сряда

Ема

С Анжела не можем да откъснем поглед една от друга. Детектив Синклер ни казва нещо, но ние продължаваме да се изпиваме с поглед. Тя прилича на мен. Аз приличам на нея.

Имам чувството, че съм част от някакъв сюрреалистичен сън. Не спирам да мисля за Джуд като за своя майка, но усещам, че мога да обикна тази непозната жена.

Детектив Синклер искаше да изчака със срещата. Смяташе, че ще бъде твърде мъчително за всички.

— Сега си много крехка, Ема — каза й той, след като отведоха Джуд към полицейското управление. — Има много неща, които трябва да изясниш за себе си. Защо не изчакаме с ден-два, за да свикнеш с мисълта?

Но аз не му позволих да отиде без мен. Ужасно се страхувах, че Анжела може да ме отхвърли и въпреки това копнеех да я видя. Да се убедя.

През цялото време в колата мислех за това. Търсех баща си, а е трябвало да търся майка си. Пол беше неотлъчно до мен, държеше ръката ми, но нямаше сили да говори.

Щом я видях да излиза от вратата и да тича към колата, веднага разбрах, че е тя. Исках да я докосна, да се уверя, че е истинска, и сложих ръката си на стъклото срещу нейната.

Но сега не знам какво ще стане. Еуфорията в главата ми постепенно утихна до приятна мелодия, но шиповете на страха все още пробождат стомаха ми. Продължавам да се страхувам. Страх ме е какво ще се случи след това. Дали няма да изгубя всички. Джуд ще отиде в затвора за постъпката си, а Анжела… Анжела може да не ме иска.

— Алис — чувам я да казва, сякаш прочела мислите ми, — нито за миг не съм спряла да мисля за теб. Нито за миг.

— Наистина е така — казва Ник. Баща ми. Той продължава да гледа встрани, сякаш не може да ме приеме. Но с Анжела не е така.