— Мислех си, че в болницата сме в безопасност — казва тя. — Но не бяхме. Щом се върнах от банята, на мига разбрах, че съм сама в онази стая. Тишината беше толкова неестествена, че ми се зави свят и трябваше да се хвана за вратата, за да не припадна. Нищо не беше наред, но не можех да разбера защо. Отидох до леглото ти и видях леката сянка по белия чаршаф, която показваше, че си била там. Сложих ръка върху нея — не можех да повярвам, че те няма — претърсих всеки ъгъл на креватчето с безумната надежда, че някак си си успяла да се скриеш там, и усетих за последен път топлината ти.

Майка ми заплаква.

— Не си спомнях дали погледнах към теб, преди да изляза, или не. Не биваше да те оставям, не биваше…

Аз протягам ръка към нейната и я хващам. Това е първият път, когато се докосваме. Ръката й е топла и суха, и аз я стискам.

— Вината не е била твоя — й казвам.

Осемдесет и четвърта глава

16 май 2012 г., сряда

Ема

Две седмици по-късно седя в коридора пред съдебната зала с Мик и Кейт. Мик си е сложил ужасна шарена вратовръзка специално за случая и вади от джоба си плик с мазен сандвич. „Станах късно тази сутрин и не успях да си направя закуска“, обясни той, когато го попитахме.

— Не се тревожете. Вече съм готов — каза той, преглъщайки последната хапка. — Излизам да ги посрещна. Нямам търпение да видя лицето му.

Кейт е в строг черен костюм и бяла риза. Изглежда като секретарка на погребално бюро. Снове нагоре-надолу, разговаря със Синклер в ъгъла на коридора.

Историята й за Анжела и мен излезе наскоро във вестника и предизвика голямо вълнение. Кейт ми каза, че е трябвало да бъде много внимателна, за да не разкрие самоличността на изнасилвача в лицето на Уил и да заобиколи ролята на Джуд. В статията има изречение, което гласи: „В хода на разследването полицията арестува седемдесет и три годишна жена“.

— Не искам да нося отговорността за евентуален провален процес — ми каза тя. — Ще имам достатъчно време по-късно да разкажа тази част от историята.

На другия ден след срещата ми с Анжела „Поуст“ помести материал на първа страница, а вътре имаше още три страници, пълни със снимки на двете ни, докато се прегръщаме. За пръв път се докосвахме и беше неловко, трябваше едва ли не да молим Мик за позволение.

— Хайде — подтикна ни той, докато се суетяхме една около друга. Нито една от нас не бе готова да направи първата стъпка. — Чакали сте четиресет години за този момент. Хайде, Анжела, прегърни я.

Той прави снимки цяла вечност, но когато спря, двете просто не можехме да се откъснем една от друга.

Джо се разплака и Кейт сложи ръка на рамото му. Изглежда, всички в този ден имаха нужда от прегръдка.

Но въпреки това не се чувствам щастлива. Напротив, тук започва нова трагедия. И тук ще свърши. Ще видя Уил за пръв път след онова посещение у тях. Нямах намерение да идвам, но детектив Синклер ми каза, че Уил ще се бори с всякакви средства. Знаех, че ще го направи. Арогантността му няма да му позволи друго поведение. Кейт ми каза, че го е чула да обвинява за всичко Соумс, в което имаше логика. Лицето на Соумс се виждаше ясно на снимките. И имаше досие като сексуален насилник.

Не исках да си въобразява, че ще го оставя да се измъкне. Затова дойдох. За да му покажа, че съм тук. Като призрака на лорд Банко в „Макбет“.

Той пристига с наперена походка.

— Дойдох да заявя своята невинност — казва с появата си и обръща по-добрата си половина към Мик.

Усещам как всеки сантиметър от кожата ми пламва, докато се изправям пред своя насилник. Той се стряска и напереното му изражение изчезва. Сега е просто един изплашен старец.

Джуд не е тук. Откакто я арестуваха, тя страни от мен, страни от всички. След признанието сякаш се сви в себе си и сега отказва да яде.

Когато я пуснаха под гаранция, Барбара остана да се грижи за нея, напусна мястото, където бе живяла през всичките тези години, и се премести при Джуд. Казах на Джуд, че не я мразя. Но мисля, че дълбоко в себе си разбирам, че това не е вярно. Опитах се да разбера защо ме е откраднала от болницата, какво я е водило. Опитах се да се поставя на нейно място. Но виждам единствено лицето на Анжела, когато открива, че ме няма в стаята. И дългите години на живот в агония.

Когато попитах Джуд как се е чувствала през тези години, знаейки през какво минават родителите ми, тя ми каза, че си е забранявала да мисли за тях.

— Те имаха и други деца — ми каза, сякаш с това нещата се подреждат.

Исках да й се развикам, но няма смисъл. Тя е обсебена от собствената си личност. От усещането, че има право. Цял живот щом е искала нещо, го е взимала, без да мисли за последствията, защото смята, че го заслужава.

Сега разбирам защо ме захвърли, без да се обръща повече назад. Трябвало е да има Уил за себе си. Аз съм била странична жертва.

Анжела не говори за Джуд. Никога не споменава името й. Казва, че иска да се концентрира върху бъдещето и да забрави миналото.