Те почукаха няколко пъти, погледнаха отстрани и отзад през прозорците, но не забелязаха никакъв знак от живот. Кейт застана нерешително пред входната врата.

— Няма я у дома — каза Джо.

— Да, и сама мога да преценя — сопна му се Кейт.

— Какво ще правим? — попита кротко той. Като агне на заколение.

— Откъде да знам, мамка му? — ядоса се тя. — Стига си мрънкал, чуваш ли?

Той отмести поглед встрани и се направи, че не му пука. Както бе направил Джейк тази сутрин, когато тръгна за летището. Тя се бе оставила да я целуне за довиждане, после каза: „Предполагам, че ще се чуем, когато свършиш парите?“.

Стив я бе сръгал в ребрата да си мълчи. „Обаждай се, Джаки“, бе казал той, но синът им вече беше на вратата.

— Защо каза това, за бога? — я бе попитал Стив.

— Ти го глезиш — бе отвърнала тя. — А на него му трябва малко от истинския свят.

Но когато влезе в колата, му изпрати съобщение: „Пази се, скъпи. Обичам те. xx“. Джейк не й отговори.

— Здравейте — чу се женски глас от улицата и една делово изглеждаща жена забърза към тях. — Семейство Симъндс ли търсите?

— Да. Исках да се видя с Ема — отговори Кейт.

— Тази сутрин се е качила в метрото със съпруга ми. Той ми каза, когато се обади да ми каже, че отива на работа. Аз съм Линда. Приятелка на Ема.

— О, приятно ми е да се запознаем — каза Кейт, отчитайки, че има съпруги, които изискват от мъжете си да им се обаждат кога излизат и кога се прибират. — Тя казала ли къде отива?

— Не. Дерек сподели, че е била малко отнесена, почти не обелила дума. А линията Метрополитън е много натоварена по това време на деня. Странно е да избереш точно този момент да пътуваш с нея, ако не ти се налага.

Кейт кимна разбиращо.

— Сигурно е един от нейните лоши дни — каза Линда не особено лоялно към приятелката си. — Понякога Ема е доста странна.

— Така е — каза Кейт, благодари и дръпна Джо към колата.

— Къде може да е отишла Ема? — попита Джо, докато слагаше предпазния колан, и добави бързо: — Не хленча, просто питам.

— Извинявай, Джо. Аз самата имам лош ден. Нямам представа къде може да е.

Тя пое към офиса в Западен Лондон и остави Джо да говори за амбициите си и за телевизионното шоу, което бе гледал вчера вечерта.

„Къде си, Ема?“, мислеше усилено тя.

Телефонът й звънна и тя отби.

— Обзалагам се, че е тя — каза на Джо.

Кейт погледна дисплея и видя, че е съобщение от Джейк.

— По дяволите — измърмори тя. Последното нещо, което й трябваше сега, беше още причини да тъгува по сина си.

Съобщението гласеше: „Обичам те, мамо. Извинявай, че съм толкова непослушен син. x“.

Джо изчака търпеливо тя да приключи с четенето.

— Мислех си за майката на Ема — каза след малко той. — Защо да не отидем и да се запознаем с нея? Досега не сме разговаряли с госпожа Масингам, нали? Тя може да знае къде е дъщеря й.

— Чудесна идея, Джо — кимна Кейт. — Намери ми адреса й.

Седемдесет и седма глава

1 май 2012 г., вторник

Кейт

Трафикът беше ужасен, но след няколко задръствания и обиколни пътища най-после успяха да стигнат до къщата, където живееше Джуд.

Кейт набра още веднъж номера на Ема, ала никой не й отговори.

— Хайде — каза тя на Джо.

Двамата натиснаха звънеца и вратата се отвори веднага, без някой да ги пита кои са и защо са дошли. Те изкачиха стъпалата.

На прага ги посрещна възрастна жена в прекалено младежки за годините й дрехи.

— А! Кои сте вие? — попита тя. — Мислех, че е дъщеря ми.

— О, извинете ни, госпожо Масингам. Вие сте госпожа Масингам, нали? — попита Кейт.

— Да, аз съм.

— Чудесно. Аз съм Кейт Уотърс. Репортер от „Дейли Поуст“. През уикенда разговаряхме с дъщеря ви Ема за случая Алис Ървинг. Налага се да поговоря с нея още веднъж.

— Ема е говорила с вас? Не е добра идея човек да говори с репортери. Работех като адвокат и винаги съветвах клиентите си да бягат от пресата като от чума. Не се обиждайте, но…

Кейт се засмя неуверено.

— В някои случаи наистина е добър съвет. Но статията, която пиша за Алис, разкри важни факти.

— Хм — изсумтя Джуд Масингам. — Но не и истината, нали? Истината е хлъзгава работа.

— Ъ-ъ, да. Имаше някои спънки при разследването. Полицията също трябваше да си признае.

— Дали? В моята работа не се е случвало нито веднъж — каза Джуд и се усмихна символично.

— Вижте, тази сутрин изникна нещо, което искам да споделя с Ема, но тя не си вдига телефона — каза Кейт в опит да пренесе разговора на твърда почва.

— Нямам представа къде може да е — каза Джуд. — Не съм й пазач. Какво изникна?

— Може ли да влезем, госпожо Масингам? — попита Кейт. — Тук сме изложени на прекалено много погледи. Не бих искала съседите ви да дочуят нещо.

— О, разбира се — каза Джуд. — Внимавайте по стъпалата.

Те седнаха един до друг в стегнатата групичка на два сложени един до друг фотьойла. Не им предложиха нищо за пиене.

— Така — каза Джуд, когато се настаниха. — Е, какво е станало?

— Не знам дали Ема е споделила с вас, че полицията взе от нея ДНК проба.

— Не. В момента не сме в най-добрите отношения — измънка Джуд.