Хари си купи пица „Грандиоса“ от „ИКА“ и я стопли във фурната. Ама че странно бе да си в Швеция и да ядеш италианска храна, приготвена в Норвегия. После пусна прашния телевизор, поставен върху каса бира в ъгъла. Телевизорът явно не беше в ред, защото всички хора на екрана имаха странен зелен слой по лицата си. Изгледа документален филм за едно момиче, разказващо за брат си, който по време на юношеството й през седемдесетте обикалял по света и й пращал писма: от убежища на бездомници в Париж, от кибуц в Израел, от пътуване с влак в Индия, на ръба на отчаянието в Копенхаген. Няколко кратки кадъра, повече неми картини, глас зад кадър и странно меланхоличен, тъжен разказ. Сигурно го е сънувал, защото пред очите му още плуваха лицата и местата от филма.

Събуди го звук от окаченото над кухненския стол палто. Силното звънене отекваше в стените на голата стая. Вечерта включи отоплението на най-високата степен и въпреки това замръзваше под тънката завивка. Стъпи на студения линолеум и извади мобилния телефон от вътрешния джоб на палтото.

— Ало?

Никой не отговори.

— Ало?

От другата страна на линията се чу ваше само нечие дишане.

— Ти ли си, Сьос?

В бързината се сещаше единствено за нея: тя имаше номера му и би му звъннала посред нощ.

— Всичко наред ли е? Как е Хелге?

Обзет от известни съмнения, повери птичката на Сьос, но тя толкова се зарадва и обеща да се грижи добре за нея. Но това не беше Сьос. Тя не диша така. А и би му отговорила.

— Кой е на телефона?

Все още никакъв отговор.

Понечи да затвори, но чу леко хлипане. От другата страна някой задиша на пресекулки, сякаш се готвеше да заплаче. Хари седна на канапето, което служеше и за легло. В цепнатината между тънките сини завеси виждаше неонова табела с надпис „ИКА“.

Хари извади цигара от кутията върху ниската масичка до канапето, запали я и смукна жадно, докато слушаше как треперещият дъх премина в тихо хлипане.

— Няма нищо, няма нищо — прошепна той.

Навън се чу шум от преминаваща кола. Сигурно волво, помисли си Хари. Дръпна завивката върху краката си. После разказа историята за момичето и големия й брат, както си я спомняше. Когато свърши, тя вече не плачеше; малко след това й пожела лека нощ и връзката се разпадна.

В осем часа мобилният му телефон звънна за втори път; навън се бе развиделило. Хари намери апарата под завивката, между краката си. Обаждаше се Майрик. Звучеше стресиран.

— Веднага се прибирай в Осло — нареди той. — Изглежда тази твоя пушка „Мерклин“ отново е влязла в употреба.

Седма част

Черната мантия

Седемдесет и четвърта глава

Държавната болница, 11 май 2000 г.

Хари веднага разпозна Бернт Бранхауг. Усмихваше се широко и гледаше Хари с изцъклени очи.

— Защо се усмихва? — попита Хари.

— Не питай мен — отвърна Кпеметсен. — Лицевите мускули се вцепеняват и хората придобиват всевъзможни странни физиономии. Понякога при нас идват родители, които не успяват да разпознаят децата си, понеже са много променени.

Операционната маса с положения върху нея труп се намираше в средата на бялата зала за аутопсия. Клеметсен дръпна чаршафа, за да видят останалата част от тялото. Халвуршен рязко се извърна. Не прие предложения от Хари спрей срещу миризмата, преди да влязат. Но понеже температурата в зала номер 4 в Института по съдебна медицина на Държавната болница не надвишаваше дванадесет градуса, миризмата изобщо не беше толкова ужасна. Халвуршен се задави.

— Съгласен съм — обади се Кнют Клеметсен. — Гледката не е приятна.

Хари кимна. Клеметсен, добър патолог и тактичен мъж, сигурно разбра, че Халвуршен е новобранец, и не искаше да го поставя в неудобно положение. Бранхауг не изглеждаше по-зле от повечето трупове. Тоест, от близнаците, престояли цяла седмица под водата; от осемнадесетгодишния младеж, загинал в катастрофа, опитвайки се да се изплъзне с двеста километра в час на полицаите; от наркоманката, облякла на голо шушляково яке и после го запалила. Хари бе видял много такива, а Бернт Бранхауг нямаше шансове да попадне в класацията му на десетте най-зле изглеждащи трупа. Но несъмнено за застрелян с един куршум в гърба, Бернт Бранхауг имаше ужасен вид. В гръдния му кош зееше дупка от излезлия куршум — достатъчно голяма, за да побере юмрука на Хари.

— Значи куршумът го е уцелил в гърба? — попита Хари.

— Точно между плешките, малко от горната част и долу. На влизане е разкъсал гръбначния стълб, а на излизане гръдната кост. Както виждаш липсват части, намерихме следи от нея по седалката на колата.

— На седалката ли?

— Да, тъкмо е отварял вратата на гаража, сигурно е щял да шофира до службата. Куршумът е минал напряко през него, през предното и през задното стъкло на колата и се е спрял най-отзад в стената на гаража. Едва-едва.

— Какъв куршум е бил? — попита Халвуршен, видимо окопитил се.

— Балистичните експерти ще ти отговорят точно какъв — отвърна Кпеметсен. — Но е действал като нещо средно между „дум-дум“95 и каменарско шило. Нещо подобно съм виждал единствено като бях на мисия на ООН в Хърватия през 1991 година.