Читаем Червеношийката полностью

Старецът се обърна по гръб. Цареше тишина; щеше да чуе колата. Само дано не заспи. Болките изцедиха всичките му сили. Но няма да заспи. Никога не е заспивал на пост. Никога. Пак изпита омразата и се опита да се стопли от пламъка й. Тази беше различна, не като другата омраза, тлееща с нисък, постоянен пламък — таи я години наред, а тя го съсипваше и прогонваше новопоявилите се маловажни мисли, осигуряваше му перспектива и го караше да вижда нещата по-ясно. Тази нова омраза пламтеше силно; дори не бе сигурен дали той я контролира, или тя него. Знаеше едно: не бива да се оставя да го завлече, трябва да остане хладнокръвен.

Погледна звездното небе между смърчовете над себе си. Бе тихо. Съвсем тихо и толкова студено. Той ще умре. Всички ще умрат. Мисълта беше приятна и той се опита да се вкопчи в нея. После затвори очи.

Бранхауг се взираше в кристалния полилей на тавана. Ивица синя светлина от рекламата на немската компания „Блаупункт“ се отразяваше в призмите. Съвсем тихо. И толкова студено.

— Можеш да си тръгваш — измърмори той.

Не я погледна, само чу шума от отместената завивка и усети как леглото олекна. После я чу как се облича. Тя не пророни и дума. Не каза нищо нито когато той я заопипва, нито когато й заповяда да му направи френска любов. Само го гледаше с големи, отворени черни очи. Черни от страх. Или от омраза. Точно затова той се почувства толкова некомфортно, като не успя да…

Първоначално се престори, че всичко е наред, зачака потрепването. Мислеше си за други жени, с които е спал, за всичките случаи, когато нещата вървяха по мед и масло — нищо не се промени и след малко той я помоли да престане с френските ласки. Не искаше да й позволи да го унижава.

Тя се подчини като робот. Внимаваше да спази своята част от сделката — ни повече, ни по-малко. Остава половин година, докато изтече давността на делото за Олег. Достатъчно много време. Безсмислено е да се стресира, ще има и други дни, и други нощи.

Започна отначало, но явно сгреши, че пи толкова много — питиетата го направиха безчувствен към всякакъв вид ласки — и нейни, и негови.

Накара я да влезе във ваната, приготви по питие и за двамата. Топла вода, сапун. Дълго говори за красотата й. Тя не обели и дума. Беше толкова мълчалива. И толкова студена. Накрая водата изстина. Той я избърса и я занесе в леглото. Тя се разтрепери и той усети, че започва да реагира. Най-после. Ръцете му се плъзгаха все по-надолу. После пак видя очите й. Големи, черни, безжизнени. Погледът й стоеше забит някъде в тавана. И магията отново изчезна. Искаше му се да я удари, да влее насила живот в мъртвите й очи, да удря с длан, да вижда как кожата й пламва, гореща и зачервена.

Чу как тя взе писмото от масата и щракването от отварянето на чантата й.

— Следващия път няма да пием толкова — предупреди той. — Важи и за теб.

Тя не отговори.

— Следващата седмица, Ракел. На същото място, по същото време. Да не забравиш?

— Как бих могла? — попита тя. Вратата се отвори и тя изчезна.

Той стана, направи си нов коктейл. Вода и „Джеймсън“, единственото хубаво нещо, което… Изпи го на малки глътки. И пак си легна.

Наближаваше полунощ. Затвори очи, но сънят така и не идваше. От съседната стая чуваше слабо звука от телевизора. Ако беше телевизорът, де. Стоновете звучаха доста автентично. Полицейска сирена разцепи нощната тишина. Мамка му! Въртеше се, гърбът му вече съвсем се схвана от мекото легло. Тук винаги заспиваше трудно не само заради леглото, жълтата стая беше и си оставаше хотелска стая, чуждо място.

Среща в Ларвик — така каза на жена си. И както винаги, когато тя попита, той не можа да се сети в кой хотел ще отседнат. Дали пък не беше „Рика“? По-добре той да й се обади, ако не стане твърде късно, обеща той. Но знаеш как е с тези късни вечери, мила.

Е, тя няма от какво да се оплаче. Осигури й живот с доста по-висок стандарт от това, на което можеше да се надява с нейния произход. Благодарение на него видя света, живя в луксозни посланически жилища с голяма прислуга в едни от най-красивите градове на света, откри й се възможност да научи езици, да се среща с интересни хора. Никога през целия й живот не й се бе налагало да се бори за нещо. Какво щеше да прави, ако остане сама, тя, която никога не е работила? Той представлява житейската й опора, семейството й, накратко — всичко, с което е разполагала и разполага. Не, не се тревожи особено какво ще си помисли Елса.

И все пак. Точно сега мислеше именно за нея. Искаше му се да е там, заедно с нея. Топло, познато тяло до гърба му, ръка, която го обгръща.

Да, малко топлина след целия този студ.

Пак погледна часовника. Ще й каже, че вечерята е приключила рано и е решил да се прибере. Тя даже ще се зарадва, нали мрази да остава сама през нощта в голямата им къща.

Полежа малко и се заслуша в звуците от съседната стая.

После стана рязко и започна да се облича.