Читаем Червеният кръг полностью

Мортън се застъпи за Пар, макар от самото начало да знаеше, че е безнадеждно. Подкрепи го и Дерик Йейл. Той отиде рано сутринта в полицията и съобщи редица подробности, оневиняващи неговия колега.

— Дори само простият факт, че аз също бях там и че бях специално нает да охранявам Фройънт, би трябвало да снеме част от отговорността от плещите на Пар — настояваше той.

Комисарят се облегна назад на стола си и скръсти ръце.

— Не бих искал да наранявам чувствата ви, мистър Йейл, но официално вие не участвувате в случая и се страхувам, че нищо казано от вас няма да помогне на мистър Пар. Той пропусна вече своя шанс. На практика имаше няколко шанса, но ги пропусна всичките.

Йейл вече си тръгваше, когато комисарят го повика с ръка.

— Можете да хвърлите светлина върху един проблем, мистър Йейл. Отнася се до убийството на човека, застрелял Джеймс Бирдмор. Спомняте ли си Сибли моряка?

Йейл кимна и седна обратно на стола.

— Кои бяхте в килията по време на разпита?

— Аз, мистър Пар и един стенограф.

— Мъж или жена? — попита комисарят.

— Мъж. Струва ми се, че беше ваш служител. Никой друг. Тъмничарят влезе един или два пъти, всъщност докато бяхме вътре той дойде и донесе водата, в която после се оказа отровата.

Комисарят отвори папката и извади измежду многото документи един лист.

— Това са показанията на тъмничаря. Ще ви спестя подробностите. Ето какво казва той.

Комисарят намести очилата си и бавно зачете:

— „Затворникът седеше на леглото. Мистър Пар беше седнал с лице към него, а мистър Йейл стоеше с гръб към вратата, която при влизането ми беше отворена. Носех тенекиено канче, наполовина пълно с вода, която бях налял от крана за пиене. Спомням си, че оставих канчето, за да отговоря на повикване от една друга килия. Мисля, че е било невъзможно до този момент да бъде подменена водата, макар че вратата към двора беше отворена. Когато влязох в килията, мистър Пар взе канчето от ръката ми и го постави на поличката до вратата. После ме помоли да не им преча.“

— Обърнете внимание, че никъде не става дума за стенограф. Мислите ли, че е бил наш служител?

— Почти съм сигурен — отвърна Йейл.

— Трябва да попитам Пар — каза комисарят.

По телефона Пар (беше се завърнал от Франция) призна, че стенографът е бил местен човек, когото той наел по време на разследванията си в градчето. В бъркотията, настъпила след смъртта на Сибли, беше пропуснал да провери самоличността на човека. Спомняше си само смътно, че беше получил от него машинния препис с показанията на Сибли и че му беше платил за труда. Това беше всичко, с което можеше да помогне на следствието и информацията на комисаря почти не нарасна.

Дерик Йейл изчака полковникът да свърши телефонния разговор и по недоволния израз на лицето му разбра, че казаното от Пар няма особена стойност.

— Вие не си ли спомняте човека? — обърна се към него комисарят.

Йейл поклати глава.

— Беше с гръб към мен през цялото време, с лице към Пар.

Полковникът промърмори нещо за голямата безотговорност и продължи.

— Няма да се изненадам, ако вашият стенограф е бил пратеник на Червения кръг. Престъпна небрежност е било да се наема за такава важна работа човек с неустановена самоличност. Да, Пар се провали. Съжалявам много. Харесвам го. Вярно че е един от онези старомодни полицаи, които вие, надменните личности, почти презирате, че не притежава изключителни способности, но за времето си той беше забележителен полицай. Сега обаче ще трябва да си отиде. Вече е решено. Позволявам си да го споделя с вас, защото говорих и с Пар. Много съжалявам.

Тази вест не беше нова за Йейл. Знаеше я дори най-младият офицер в полицията.

Но най-незаинтересован изглеждаше самият инспектор Пар. Той продължаваше да върши обичайната си работа, сякаш не осъзнаваше предстоящата голяма промяна и дори когато заместникът му дойде да разгледа кабинета си, Пар го посрещна необикновено любезно.

Един следобед той случайно срещна в парка Джек Бирдмор. Джек беше изненадан от доброто настроение на дебелия малък човек.

— Е, инспекторе, наближаваме ли края?

Пар кимна.

— Мисля, че да. Моят край.

Това беше първата по-конкретна информация за оставката на инспектора, която Джек чуваше.

— Но вие сигурно няма да си отидете. Държите всички нишки в ръцете си. Те няма да бъдат толкова глупави да се разделят с вас в този критичен момент, освен ако не са изгубили надежда да заловят мошеника.

Пар си помисли, че „те“ отдавна бяха изгубили надежда, но становището на Управлението за него не подлежеше на обсъждане.

Джек заминаваше за своята къща в провинцията. Не беше ходил там от смъртта на баща си и сигурно не би отишъл и сега, ако не се налагаше да прегледа наемите на фермите. Тъй като работата не можеше да се свърши в града, а и имаше други неща, изискващи личната му намеса, той реши да преспи в имението, което освен с трагедията, свързваше и с други неприятни спомени.

— В провинцията ли отивате? — попита замислено Пар. — Сам?