Читаем Червеният кръг полностью

— Да — отвърна Джек и, сякаш отгатвайки мислите на другия, попита нетърпеливо, — не бихте ли дошли с мен Пар? Бих се радвал, ако можехте да ми погостувате, но предполагам, че разследването на Червения кръг ще ви задържи в града.

— Струва ми се, че ще се справят много добре и без мене — мрачно каза Пар. — Да, мисля, че бих дошъл с вас. Не съм бил в къщата, откакто баща ви умря и ще се радвам да се поразходя дотам отново.

Той поиска още два дни отпуск и Главното управление на полицията, което с удоволствие би се отървало от него до края на живота му, се съгласи.

Тъй като Джек заминаваше още същата вечер, инспекторът се прибра вкъщи, приготви багажа си и го пресрещна на гарата.

Времето и пътищата не бяха подходящи за пътуване с кола и в крайна сметка инспекторът се съгласи, че е по-удобно да заминат с влак.

Преди да тръгне, той остави на Дерик Йейл една малка бележка, в която му обясняваше къде отива и в която накрая беше добавил:

„Възможно е да възникнат обстоятелства, изискващи моето присъствие в града. Не се колебайте да ме повикате в случай на нужда.“

Предвид този послепис, последвалото поведение на инспектор Пар не изглеждаше ни най-малко странно.

Инспекторът не се оказа приятен спътник. Той носеше със себе си цяла купчина вестници и прекара времето в четене на коментарите около Червения кръг. Джек се чудеше как можеше един толкова инертен човек да изпитва удоволствие от недоброжелателните критики по свой адрес, които пълнеха вестниците. Така му и каза.

Пар остави вестника на коленете си и свали пенснето.

— Не помня критичността да е навредила някому — каза той. — Единствено, когато човек съзнава, че не е прав, тогава тя може да го засегне. А доколкото зная, аз съм прав, следователно няма значение какво пишат.

— Наистина ли мислите, че сте прав? В какъв смисъл? — попита изненадано Джек, но инспекторът не му отговори.

Пристигнаха на малката гара и отпътуваха за отдалечената на три мили мрачна къща на Джеймс Бирдмор, с която приживе той толкова се гордееше.

Почти веднага щом прекрачиха прага, икономът, който беше дошъл да се погрижи за удобството на своя господар, връчи на инспектор Пар една телеграма.

Пар погледна отгоре плика, после го обърна.

— Кога пристигна? — попита той.

— Преди около пет минути — отвърна икономът. — Донесе го пощаджията от селото.

Инспекторът извади телеграмата. Беше подписана: „Дерик Йейл“. Той прочете:

„Върни се веднага в Лондон. Много важно събитие.“

Без да продума нито дума, Пар подаде съобщението на младежа.

— Разбира се, че ще отидете. За съжаление до 21.00 часа няма влак каза Джек, макар и разочарован от перспективата да изгуби компанията си.

— Няма да отида — бавно промълви Пар. — Нищо на този свят не е в състояние да ме накара да предприема ново пътуване същата вечер. Ще почака.

Пренебрежителното отношение на Пар към телеграмата някак не съвпадаше с досегашната представа на Джек за характера му. Ако трябва да бъдем искрени, той дори остана малко разочарован, въпреки радостта си от факта, че инспекторът ще прекара първата нощ в къщата, всеки ъгъл, всяка стая, от която имаше някаква особена атмосфера.

Пар прочете телеграмата още веднъж.

— Излиза, че я е изпратил половин час след нашето заминаване. Вие имахте телефон, нали?

Джек кимна. Пар поръча междуградски разговор. Измина четвърт час преди иззвъняването да оповести, че връзката е осъществена.

Джек чуваше гласа на инспектора, докато говореше в хола. След малко той се върна.

— Както си и помислих, телеграмата е фалшива — каза Пар. — Току-що говорих с Йейл.

— Вие сте допускали, че е фалшива?

Пар кимна.

— Вече мога да гадая почти като Йейл — и той се засмя добродушно.

Вечерта прекараха в игра на пикет, където инспекторът беше голям майстор. Едва ли може да се намери по-интересна игра на карти за двама от пикета. Времето премина така неусетно, че когато Джек си погледна часовника, с изненада установи, че е станало полунощ.

Инспекторът щеше да прекара нощта в същата стая, която Джеймс Бирдмор обитаваше приживе. Това беше широко и просторно помещение. Светлината навлизаше през три големи прозореца. Нощем стаята, както и останалата част от къщата, се осветяваше от газови лампи.

— Впрочем вие къде ще спите? — попита Пар, след като пожела „лека нощ“.

— В съседната стая — отвърна Джек.

Инспекторът кимна и затвори вратата след себе си.

След малко той чу как Джек също превъртя ключа и бавно започна да сваля дрехите си. Не направил дори опит да се съблече докрай, Пар извади от очукания си куфар една стара копринена нощница, уви се с нея, после изгаси лампата и дръпна завесите от прозорците.

Нощта беше достатъчно светла, за да намери пътя до кревата си. Той легна и се зави с пухения юрган. Има един, струва ми се, малко познат метод, чрез който дори пациенти, страдащи от най-тежките форми на безсъние, успяват да заспят. За целта те трябва да държат очите си отворени в тъмнината.

Пар се справи, като се обърна на една страна и се загледа в най-близкия прозорец, който беше леко отворен.