Читаем Божията формула полностью

Томаш беше прекарал последните дни в пътуване. Най-напред прекоси Каспийско море на път за столицата на Азербайджан. В Баку Мохамед се погрижи да му осигури билет за първия Туполев, който лети за Москва, и Томаш отпътува незабавно. Пренощува в хубав хотел в центъра на града, близо до Кремъл, напускайки руската столица на следващото утро. Прекоси цяла Европа, преди да кацне в Лисабон в ранния следобед на същия ден. При нормални условия би се прибрал вкъщи, защото преживяното му беше предостатъчно. Чувстваше се изтощен, на ръба на нервен срив, но здравето на баща му го притесняваше и трябваше да го види веднага.

На летището в Лисабон купи картичка, написа няколко думи и я изпрати на Ариана. Казваше ѝ, че е пристигнал жив и здрав, че тъгува за нея и се подписа Шамот — собственото му име, написано обратно, малък криптоаналитически трик, в случай че кореспонденцията им бъде засечена от ВЕВАК в Иран.

Признаваше си, че трябва да се посвети на проблема с Ариана. Иранката беше неотлъчно в мислите му, особено след всичко, което беше направила, за да го освободи — постъпка, която можеше да означава само едно. Беше доказателство за любов. Още от мига на раздялата нейните изящни черти изпълваха сънищата му, магнетичните ѝ очи обсебваха спомените му, чувствените ѝ устни се разтваряха леко като червени цветчета, осветени от слънцето. Ласкавото нежно лице и изваяното тяло го изпълваха със сладостно желание, но най-много му липсваха разговорите, мелодията на спокойния ѝ глас. Истината е, установи той с изненада, че Ариана му липсваше, беше се привързал към нейната компания, обичаше да вдишва парфюма ѝ и да чувства присъствието ѝ, тя беше жената, с която би могъл да си говори, докато загуби представа за времето, докато минутите преминат в часове, докато думите се превърнат в целувки.

Но беше рано да решава какво ще прави с чувствата си към Ариана. Най-напред трябваше да види баща си. После щеше да се заеме с един друг въпрос, въпроса с ЦРУ. Томаш знаеше, че трябва да намери начин да прекъсне връзките си с американската централа; беше му омръзнало да се чувства играчка в ръцете на безскрупулни хора.

Беше време отново да стане господар на себе си.

Граса Нороня нададе вик, когато отвори врата и видя сина си да се усмихва.

— Томаш — извика тя и разтвори ръце. — Вече си тук!

Прегърнаха се.

— Всичко наред ли е, мамо?

— Караме я някак — каза тя. — Влизай, сине, влизай.

Томаш се запъти към хола.

— Къде е татко?

— Баща ти отиде до болницата за процедурата. След малко ще го докарат. Настаниха се на дивана.

— Как е той?

— Все по-примирен, милият. По едно време беше станал непоносим. Седи настрана, а като отвори уста, то е само да негодува срещу всичко и всички. Казваше, че доктор Говея не го бива за нищо, че сестрите били груби, че Шико да Пинга е трябвало да се разболее… какво да ти кажа, цяло мъчение!

— Вече не се ли държи така?

— Не, слава Богу. Изглежда примирен, сякаш започна да приема нещата по-спокойно.

— А лечението? Как върви?

Граса сви рамене.

— Вече не знам какво да кажа.

— Защо?

— Защото радиотерапията е неприятно нещо, сине. А най-лошото е, че няма да го излекува.

— Той знае ли го?

— Знае.

— И как реагира?

— Надява се. Таи надежди като всеки друг пациент и всеки близък на пациент в неговото положение, нали така?

— Надежда за какво? Да се излекува ли?

— Да, надеждата, че може да се появи нещо ново, което да реши въпроса. Историята на медицината е пълна с подобни случаи, нали?

— Да — съгласи се Томаш, чувствайки се безпомощен. — Ще се надяваме нещо да се случи.

Майката взе ръцете му в своите.

— А ти? Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Въобще не се обади! Ние тук само те мислим, а момченцето и дума не обелва, нито че е добре, нито че е зле.

— Ами, знаеш как е, работа…

Дона Граса отстъпи крачка назад и огледа Томаш от главата до петите.

— Много си отслабнал, сине. Какво си ял там, в пустинята?

— В Иран, мамо.

— То е едно и също! Не е ли там пустинята, из която ходят камилите?

— Не, не е — обясни той, опитвайки се да прояви търпение към географската неразбория в представите на майка му. — Иран е в оня край, но не е пустиня.

— Няма значение — каза тя. — Факт е, че си изпосталял като хрътка, Боже, Боже! Бедуините нищо свястно ли не ти даваха да ядеш?

— Мм… добре се хранех.

Майката го изгледа подозрително.

— Тогава защо се връщаш като живи мощи? Божичко, все едно се връщаш от Биафра!72

— Е, няколко дни не съм се хранил добре…

Граса вдигна дясната си ръка.

— Аа! Мен не можеш да ме излъжеш! Имаш навик да се затваряш в библиотеките и музеите с дни наред, забравяш да ядеш и после… — Махна към Томаш, сякаш показваше веществено доказателство пред съда. — И после, ето резултата!

— Да, сигурно е така. — Напуши го смях. — Случвало се е да пропускам обеди.

Госпожата стана решително.

— Ще видиш ти! Ще те угоя по-добре от байрадско прасенце73 или да не ми е името Мария да Граса Розендо Нороня! — възкликна тя и се запъти към вратата на хола. — Имам тук едно агнешко задушено, пръстите да си оближеш. — Кимна да я последва. — Ела в кухнята, хайде!