— Не вярвайте и на дума от онова, което ще ви кажат. Чухте ли? Не вярвайте на нищо. — Взря се в Томаш с искрящи очи. — Първия път, като ме откараха в Затвор 59, ми съобщиха, че президентът Хатами бил избягал от страната и че са заловили дъщерите ми, които щели да отправят извънредно тежки обвинения срещу мен. Бяха безкрайно убедителни и поискаха да подпиша признание, тъй като това щяло да е най-доброто за мен, единственият начин да получа опрощение. Когато ме освободиха по-късно, разбрах, че всичко е било лъжа. Президентът продължаваше да си изпълнява функциите, а дъщерите ми никога не са били задържани.

Томаш прекара часове в размисъл. Терзаеше се, че нещата не се връзват, че скалъпената му версия е непоследователна и гъмжи от абсурди. Премисли всичко отново, докато обядваше, преглъщайки разсеяно воднистия пилешки бульон, който пазачът му сипа в алуминиево канче. Мислите му продължаваха да кръжат около същия проблем, когато умората го надви и той заспа в ранния следобед, легнал на рогозката върху студения и влажен под на килията в общото крило на затвора «Евин».

XVII

Грубо раздрусване сепна Томаш и го извади от неспокойния сън, в който беше потънал за няколко часа. Отвори очи и видя пред себе си мъж с грубо издялани черти, с рядка черна брада и плешиво теме, с едри ръце, които се бяха впили в раменете му и здраво го разтърсваха. Огледа се наоколо, все още замаян от съня, и забеляза, че навън се беше здрачило, а килията се осветяваше от същата жълтеникава, мъждива светлина, като предишната вечер.

— Събудете се — каза мъжът на несигурен английски с подчертан ирански акцент.

— Какво?

— Полковникът ви чака. Бързо.

Мъжът го вдигна и го принуди да се изправи на крака. Измъкна кърпа от джоба си и я стегна около главата на затворника, покривайки очите му. След това мъжът изви назад ръцете му, сложи му белезници и го помъкна навън. Прекосиха някакви коридори, слизаха по стълби, докато най-сетне арестантът бе въведен в добре затоплено помещение, където го накараха да седне на един дървен стол, без да му свалят белезниците и превръзката от очите.

Тишина.

Томаш усети нечие присъствие в стаята. Дочу леко дишане и звуци от изпукване на стави. Беше очевидно, че има някой, но човекът не проронваше и дума. Историкът също мълчеше. Изминаха пет минути в тишина, нарушавана единствено от едва доловимото дишане и леки припуквания. Арестантът се размърда на стола и се опря до нещо от дясната му страна. Досети се, че е масичка, закрепена за стола, като чиновете в училищата. Миг след това усети някой да сяда върху тази масичка и се сви уплашено.

Десетина минути мълчание.

— Професор Нороня — каза накрая гласът сдържано, като лъв, приглушил рева си до кротко мъркане. — Добре дошли в нашия скромен палат. Добре ли сте настанен?

— Искам да говоря с дипломат от Европейския съюз.

Непознатият помълча още няколко секунди.

— Казвам се Салман Каземи и съм полковник от ВЕВАК — Министерството на разузнаването и националната сигурност — каза той, сякаш не бе чул молбата. — Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Искам да говоря с дипломат от Европейския съюз.

— Първият въпрос е очевиден. Какво търсехте в Министерството на науката в един часа сутринта?

— Ще говоря едва след като се срещна с дипломат от Европейския съюз.

— Защо сте разбили сейфа в зала «К» и сте извадили оттам документ с огромно значение за сигурността на Ислямската република?

— Искам да говоря с дипломат от Европейския съюз.

— Какво възнамерявахте да направите с документа от сейфа?

— Аз имам право да говоря с…

— Престанете! — изкрещя полковникът в ухото му, внезапно загубил контрол. — В този момент вие не съществувате! В този момент вие нямате права! Вие сте погазили нашето гостоприемство и сте участвали в действия, които представляват заплаха за сигурността на Ислямската република. Били сте въвлечен в акция, в която са били ранени четирима души от иранските сили за сигурност и един от тях е настанен в болница в критично състояние. Ако умре, вие се превръщате в убиец. Разбрахте ли?

Томаш остана безмълвен.

— Разбрахте ли? — извика той още по-високо, почти в ухото на Томаш.

— Да — отвърна арестантът съвсем тихо.

— Много добре — възкликна полковник Каземи. — Тогава, моля, отговорете на въпросите ми. — Направи кратка пауза, за да си възвърне самообладанието, и подхвана с по-мек тон. — Какво правехте в Министерството на науката в един часа сутринта?

— Ще отговоря само след като се срещна с…

Силен удар в тила едва не събори Томаш на пода.

— Грешен отговор — изрева офицерът от ВЕВАК. — Ще повторя въпроса. Какво правехте в Министерството на науката в един часа сутринта?

Затворникът остана безмълвен.

— Отговорете!

Тишина.

Последва нов удар, този път с юмрук отдясно, в главата. Ударът беше толкова силен, че Томаш загуби равновесие и се просна на пода.