Читаем Божията формула полностью

— Тук е.

Някаква ръка бръкна във вътрешния джоб на сакото му и извади документите. Разговорите наоколо не стихваха, но специфичните «картечни откоси», които не беше чувал дълго време, му подсказаха, че някой попълва формуляр на стара пишеща машина.

— В кой хотел сте отседнали? — попита същият глас.

Настана тишина, сякаш всички бяха любопитни да научат нещо повече за човека, когото току–що бяха задържали.

Въпросът учуди Томаш. Щом го питаха за хотела, значи все още не го бяха идентифицирали, нито бяха разбрали какво вършеха в министерството двамата с Багери. Може би имаше някаква възможност да ги убеди, че всичко това е огромна грешка.

— В «Симург».

Пишещата машина натрака нещо, вероятно отговора му.

— Какво правите в Иран?

— Работя по един проект.

— Какъв проект?

Секретен.

— Какъв секретен проект?

— Съвместен проект с иранското правителство.

Гласът направи пауза.

— С иранското правителство?

— С Министерството на науката.

Пишещата машина пак изтрака.

— Какво правехте в зала «К»?

— Работех.

— Работили сте? В един през нощта? И сте влезли в зала «К» без разрешение?

— Наложи се да видя някои неща.

— Защо не сте отворили вратата с вашия ключ? Щом сте имали разрешение, защо не сте изключили алармата?

— А, значи там има аларма?

— Разбира се. Вратата на зала «К» е защитена от алармена система, която се следи от службата за охрана. Как иначе щяхме да разберем, че има нарушители вътре? Ако бяхте използвали собствения си ключ, системата щеше автоматично да се изключи.

— Спешно трябваше да проверя някои неща. Нямах ключ подръка.

— Щом е така, защо открихте огън по нас?

— Аз не съм стрелял. Беше другият. Реши, че сте проникнали с взлом.

— Добре, ще проверим това — каза гласът.

Чуха се заповеди на фарси, някой вдигна Томаш от стола и го отведе в друга стая. Махнаха му превръзката и белезниците и историкът установи, че се намира в нещо, което приличаше на ярко осветено студио. Пред него имаше фотоапарат, поставен върху статив, с два прожектора над него. Един мъж му направи знак да погледне към обектива и го фотографира. Повториха процедурата в профил — отляво и отдясно. Когато фотографът приключи работата си, насочиха Томаш към един плот, където му взеха пръстови отпечатъци.

Веднага след това го заведоха в банята, която се намираше до студиото.

— Свалете си дрехите — заповяда мъжът.

Томаш се съблече чисто гол и затрака със зъби; настръхнал от студа, той скръсти ръце, за да се стопли. Иранецът събра дрехите и ги постави в бокс, после му подаде нещо, наподобяващо износена пижама от груб раиран плат.

— Облечете това — нареди той.

Нетърпелив да сложи нещо, което да го предпази от ледения студ, португалецът се подчини. След като се облече като затворник, лишен от самоличност, той се погледна и едва потисна чувството на унижение и отчаяние. Почти през сълзи той си помисли, че прилича на брат Метраля60.

Прекара първите двадесет и четири часа в отвратителна килия, влажна и с общо гърне, в която имаше още четирима затворници иранци. Трима от тях говореха само фарси, но четвъртият, възрастен слабоват мъж с очила с кръгли стъкла, говореше свободно английски. Той остави Томаш да си поплаче насаме през първия час от престоя му в килията, но после, когато историкът успокои нервите си, се приближи и постави ръка на рамото му.

— Първия път винаги е най-трудно — каза с мек, ласкав глас.

— За първи път ли ви е?

Томаш прокара ръка по лицето си и поклати утвърдително глава.

— Да.

— Ужасно е — поде пак старецът. — Първия път плаках два дни. Много ме беше срам, все едно бях най-обикновен крадец. Аз, професорът по литература в университета в Техеран.

Историкът го изгледа с почуда.

— Вие университетски професор ли сте?

— Да. Казвам се Парса Кани, преподавам английска литература.

— Какво правите тук?

— О, обичайното. Обвиняват ме, че съм се обвързал с прореформистки вестници, че говоря лошо за Хомейни и че поддържам предишния президент Хатами.

— Това престъпление ли е?

Старецът сви рамене.

— Фанатиците смятат, че е. — Оправи си очилата. — Първия път не бях тук.

— Къде тук?

— В този затвор. Първия път не бях в «Евин».

— Ерин?

— Евин — поправи го Парса. — Това е затворът «Евин», не знаехте ли?

— Не. Мястото се казва Евин?

Иранецът се разсмя.

— Не. Това е затворът «Евин» в северен Техеран. Всички се страхуват да не попаднат тук. Построен е през седемдесетте години от шаха и е бил под контрола на тайната полиция САВАК. След Ислямската революция през 1979 г. затворът е преминал формално в ръцете на Националната дирекция на затворите. Но само формално. Сега той се е превърнал в нещо като ООН на различните власти в Иран. Правната власт контролира секция 240 на затвора, Революционната гвардия контролира секция 325, а Министерството на разузнаването и сигурността се разпорежда в секция 209. Сякаш се съревновават помежду си и понякога разпитват задържаните си едни на други, изобщо бъркотията е такава, че никой нищо не разбира.

— Ние в кое крило сме?

— В смесено. Бях задържан от малоумниците на Революционната гвардия. Те ме държат тук. А вас кой ви задържа?

— Не знам.

— Каква е причината за задържането ви?