Читаем Божията формула полностью

— Не, не знам. Никога не съм чувал подобно нещо. Моята работа е свързана с дешифрирането на един научен документ, нищо повече. За това ме наеха. Никой никога не ми е споменавал за атомни бомби или друго оръжие. Ако ми бяха казали, изобщо нямаше да приема да дойда тук. Така че, не ми излизайте с разни измишльотини.

— Твърдите, че дешифрирате научен документ? Тогава защо отидохте тайно в министерството, за да вземете въпросния документ от сейфа?

— Това не е военен документ, казах ви вече. Това е научен документ. Питайте в Министерството на науката, ако искате. Вие фантазирате и виждате конспирации, където не съществуват.

— Министърът вече ни каза, предвид естеството на въпросния документ, че вие сигурно сте шпионирали.

— Аз да шпионирам? Но това е просто смешно! Проявих любопитство да видя този научен документ, това е истина. Но това беше научно любопитство, нищо повече. Аз съм учен и е напълно естествено да искам да видя една научна реликва, не смятате ли?

— Министърът не го нарече реликва.

— А как го е нарекъл?

— Нарече го документ с жизненоважно значение за националната сигурност на Иран. — Приближи се до арестанта и прошепна близо до ухото му. — Нарече го държавна тайна.

— Това е смешно — запротестира Томаш. — Това е научен документ. Поне така ми казаха и не съм имал повод да се съмнявам в това. — Смени тона, опитвайки да изглежда разсъдлив. — Чуйте, ако наистина е държавна тайна, нима мислите, че щяха да ме наемат да го дешифрирам? Нямаше ли да потърсят местни хора, които биха могли да го направят? Защо трябва да наемат западен учен да дешифрира документ от толкова деликатно естество?

— Имали са своите съображения.

— Разбира се, че са имали — възкликна затворникът. — Научни съображения.

— Държавнически съображения.

— Извинете, но това, което казвате, няма никакъв смисъл. Вижте, нима Иран не заявява всеки ден, че държи ядрената енергия да се използва за мирни цели? Нима Иран не твърди, че не желае да разработва атомни оръжия? Тогава как бих могъл да открадна от Иран онова, с което страната не разполага и не възнамерява да притежава?

— Много сте хитър…

— Не е въпрос на хитрост, а на здрав разум. Спомнете си, че не аз съм настоявал да дойда тук, в Иран. Вие сте тези, които ме поканихте. Аз си бях добре у нас, с моята работа, когато вие се свързахте с мен и ме помолихте да дойда тук. И никога…

— Престанете — прекъсна го полковник Каземи. — Вие сте наш гост, но съвсем не сте се държани като гост. Заловили са ви посред нощ в Министерството на науката, след като сте разбили сейф, в който се пази държавна тайна. Когато се появихме на местопроизшествието, вие стреляхте и ранихте…

— Не бях аз.

— Вие бяхте.

— Не, вече ви казах. Другият започна да стреля.

— Кой беше другият?

Томаш се поколеба. Беше влязъл в залата, решен да не казва нищо, но си даде сметка, че беше допуснал да го въвлекат в такава мрежа от приказки, че почти бе готов да им разкаже целия си живот.

— Настоявам да говоря с дипломат от Европейския съюз.

— Моля?

— Настоявам първо да говоря…

Жестока болка го жегна по врата. Той закрещя, неспособен да разбере какво се бе случило.

Полковникът си беше изгасил цигарата във врата му.

— Щом не може с добро, ще стане с лошо — каза офицерът равнодушно.

Каземи издаде някакви нареждания на фарси и Томаш веднага усети раздвижване наоколо. Приготви се за най-лошото и се сви на стола в очакване на ударите. Няколко чифта ръце сграбчиха затворника за дрехите и го принудиха да се изправи.

— Какво… какво правите? — попита тревожно, тъй като превръзката на очите не му позволяваше да разбере какво става наоколо.

— Ще ви накараме да проговорите — сухо отговори Каземи.

— Ще ме измъчвате ли?

— Не. По-лошо.

— Какво ще правите?

— Ще ви пратим в секция 209.

«КОВЧЕГ».

Когато захвърлиха Томаш, вече без белезници, в тясното помещение и най-сетне можеше да си свали превръзката от очите и да се огледа, това беше първата му мисъл.

Сложили са ме в «ковчег».

Килията беше невероятно малка. Беше толкова тясна, че дори не можеше да си протегне ръцете — беше само метър широка. Дължината ѝ бе два метра, колкото да направи три малки крачки, всъщност не, крачка и половина, защото останалото пространство беше заето от клозет и мивка. Погледна нагоре и прецени височината. Може би имаше четири метра. Малка лампа мъждукаше горе и Томаш реши, че не е повече от четиридесет вата. Подът изглеждаше варосан, стените също бяха бели, тесни, угнетяващи, заплашващи да го смажат от всички страни.

Истински ковчег.

Никога през живота си Томаш не се беше чувствал така притиснат между четири стени; имаше усещането, че са го погребали жив. Едва си поемаше дъх; наложи си да затвори очи и да повдигне ноздри нагоре, за да овладее пристъпа на паника. Не искаше да сяда на варосания под и остана прав. Опита се да направи една крачка, но това беше единственото, което успя да стори, толкова тясна беше килията, толкова малко пространството.

Мина час.