— Аз не бях сигурен — рече сторъкият. — Но ти ми напомни кой съм, циклопе. Ти си героят!

Тайсън се изчерви и аз го потупах по рамото.

— Отдавна му го казвам… — После се обърнах към изобретателя. — Дедал, армията на титаните все още е долу в Лабиринта. И макар че вече не разполагат с нишката на Ариадна, рано или късно пак ще се върнат. Кронос ще намери начин да ги поведе насам.

Дедал прибра меча в ножницата.

— Така е. Докато Лабиринта съществува, враговете ви ще могат да го използват. И затова той трябва да умре.

Анабет го зяпна.

— Но вие казахте, че той е свързан с жизнената ви сила! Докато сте жив…

— Да, архитектчето ми — кимна Дедал. — Умра ли, и Лабиринтът ще умре с мен. Вземи, имам един подарък за теб.

Смъкна кожената раница от гърба си, отвори я и извади тънък сребрист лаптоп — един от онези, които бях видял в работилницата му. На капака му искреше сребрист символ Δ.

— Тук е всичко, което успях да спася от пожара — рече той. — Проектите, които така и не намерих време да осъществя. Някои от любимите ми изобретения. Идеи, които трупах през последните хилядолетия, тъй като не смеех да покажа творбите си на простосмъртните. Но на теб може и да ти се сторят интересни.

Подаде лаптопа на Анабет, която се взираше в него ококорена, все едно беше от чисто злато.

— Давате ми го просто така? Но то е… безценно!

— Дребна компенсация за стореното от мен — отвърна Дедал. — Беше права, Анабет. Ние трябва да сме мъдри… аз не бях. Някой ден ще станеш прочут архитект, много по-велик от мен. Вземи идеите ми и ги развий. Това е най-малкото, което мога да направя, преди да умра.

— Преди да умрете? — възкликнах аз. — Нали не възнамерявате да се самоубиете? Това е грях!

Той поклати глава.

— Едва ли е по-грешно от това, да се криеш от смъртта две хиляди години. Гениалността не е оправдание за злото, Пърси. Времето ми е дошло. Трябва да се изправя пред наказанието си.

— Няма да бъдете съден справедливо — обади се Анабет. — Духът на Минос…

— Ще приема присъдата си такава, каквато е — прекъсна я той. — Човек трябва да вярва в справедливостта на Подземния свят. Не ни остава нищо друго, нали?

Погледна настойчиво Нико и лицето на Нико се помрачи.

— Да — кимна той.

— В такъв случай, ще вземеш ли душата ми? — попита Дедал. — Би могъл да я размениш за сестра ти.

— Не — отвърна Нико. — Ще ви помогна да освободите душата си. Но Бианка е мъртва. Трябва да си остане там, където е сега.

Дедал кимна.

— Добре казано, сине на Хадес. Виждам, че и ти си помъдрял. — Обърна се към мен. — Една последна молба, Пърси Джаксън. Не мога да оставя Госпожа О’Лиъри сама. А тя не иска да се върне в Подземното царство. Ще поемеш ли грижата за нея?

Погледнах огромната черна хрътка, която жално скимтеше, ближейки косата на изобретателя. В блока на мама не пускаха кучета, а пък и това беше по-голямо от самия апартамент, но отвърнах:

— Да, разбира се! Ще се погрижа за нея.

— В такъв случай, аз вече съм готов да видя сина си… и Пердикс — рече той. — И да им се извиня.

От очите на Анабет капеха сълзи.

Дедал се обърна към Нико и той извади меча си. В първия момент се изплаших, че възнамерява да намушка стария изобретател, но вместо това той само рече:

— Времето ти отдавна е минало. Свободен си и почивай!

На лицето на Дедал се разля усмивка. Той застина като статуя. Кожата му стана прозрачна, видяха се бронзовите механизми и колелца, задвижващи тялото му. След това статуята се разпадна в сребрист прах и вятърът за секунди го разнесе.

Госпожа О’Лиъри зави жално. Потупах я по главата, опитвайки се да я утеша. Земята потрепери — земетресение, което вероятно се беше усетило във всички по-големи градове в страната — и Лабиринтът се срути. Надявах се, че е погребал в руините си и армията на титаните.

Огледах касапницата по бойното поле и уморените лица на приятелите си.

— Хайде — рекох, — да вървим. Чака ни работа.

Деветнайсета глава

Подковават съвета на чифтокопитните старейшини

Сбогувахме се с твърде много приятели.

Онази нощ за първи път видях за какво се използваха погребалните савани и реших, че ми стигаше до края на живота ми.

Лий Флетчър, син на Аполон, беше повален от великан. Тялото му беше увито в златист саван без никаква украса. Загиналият в двубой син на Дионис беше в тъмнолилава плащаница, избродирана с лозници. Казваше се Кастор. Беше ме срам, че толкова години се бяхме засичали с него в лагера, а не си бях направил труда да науча името му. Беше на седемнайсет. Неговият брат-близнак Полукс се опита да каже няколко думи, но се разплака. Мълчаливо взе факлата и я хвърли върху погребалната клада, разположена в средата на амфитеатъра. Пламъците погълнаха телата за секунди, пушек и искри се издигаха към звездите.

На следващия ден трябваше да се погрижим за ранените — едва ли имаше лагерник, който да не беше пострадал. Сатирите и дриадите се мъчеха да възстановят нанесените щети на гората.