Читаем Битката за Лабиринта полностью

Но нямаше кой да ни се притече на помощ. Лагерниците край нас или бяха вкопчени в двубои на живот и смърт, или бяха вцепенени от страх и не можеха да помръднат. От гърдите на Кампе стърчаха няколко от стрелите на Хирон, но явно те само разпалваха ожесточеността й.

— Сега! — извика Анабет.

Двамата атакувахме едновременно, промушихме се под ятаганите и се озовахме досами тялото на Кампе. Много малко не ни достигна, за да забием мечовете си в гърдите й, преди от кръста й да изскочи огромна мечешка глава и да ни принуди да се дръпнем назад.

Бам!

Пред очите ми се спусна черна пелена. Когато дойдох на себе си, видях, че с Анабет лежим на тревата. Чудовището беше стъпило с предните си лапи върху нас. Стотици змии се виеха на сантиметри от мен и съскането им сякаш беше смях. Кампе вдигна зелените си ятагани…

И в този миг зад гърба ни се чу ръмжене. Нещо голямо и черно се стовари върху Кампе и я събори на земята. Госпожа О’Лиъри застана до нас, ръмжейки и зъбейки се срещу чудовището.

— Браво, момичето ми! — обади се познат глас. Дедал си пробиваше път от Лабиринта, с всеки от ударите си поваляше по някой враг и бързо се приближаваше към нас. След него крачеше огромен великан, много по-висок от лестригоните, със сто постоянно движещи се ръце, стиснали в юмрук цели канари.

— Бриарей! — извика смаяно Тайсън.

— Привет, малки братко! — изрева Бриарей. — Дръж се идвам!

Госпожа О’Лиъри отскочи настрани и над Кампе се изсипа истински дъжд от камъни. Във въздуха те като че ли ставаха по-големи и бяха толкова много, сякаш самата земя се беше надигнала срещу чудовището.

ДАМ! ДАМ! ДАМ!

На мястото на Кампе сега се извисяваше каменна могила, висока почти колкото Юмрукът на Зевс. Единствената следа от чудовището бяха двата зелени ятагана, които стърчаха от камъните.

Лагерниците нададоха радостен вик, но враговете ни не бяха готови да се признаят за победени. Една жена змия изкрещя:

— Напред! Смачкайте ги, или иначе Кронос живи ще ви одере!

Очевидно тази заплаха им се стори по-страшна от нас. Великаните се втурнаха в последен отчаян щурм. Един от тях изненада Хирон с внезапен удар към задните му крака и кентавърът падна. Шестима великани нададоха доволен вик и хукнаха към него.

— Не! — извиках аз, но бях твърде далеч, за да стигна до Хирон навреме.

И тогава се случи чудото. Гроувър отвори уста и нададе най-ужасния звук, който някога бях чувал. Като зов на тръба, увеличен хиляди пъти — звуковото изражение на страха.

Бойците на Кронос захвърлиха оръжията си и побягнаха. Устремилите се към Лабиринта великани стъпкаха по-бавните скитски дракони, а след тях се носеха телхини, хрътки от Подземното царство и полубогове. Земята се разтресе, входът към Лабиринта се срути и това беше краят на битката. На поляната се възцари тишина, в която се чуваха само пукотът на пламъците в гората и стоновете на ранените.

Помогнах на Анабет да се изправи. Изтичахме при Хирон.

— Добре ли си? — попитах.

Той лежеше на една страна и напразно се мъчеше да стане.

— Срамота! — измърмори той. — Нищо ми няма. За щастие вече не застрелват кентаврите със счупени… ау!… крака.

— Трябва ти помощ — рече Анабет. — Ще повикам някой лечител от хижата на Аполон.

— Не — възрази Хирон. — Има по-сериозно ранени, първо трябва да се погрижим за тях. Вървете, ще се оправя. Гроувър… после трябва да поговорим за това, което направи…

— Беше невероятно — съгласих се аз.

Гроувър се изчерви.

— Не знам откъде се появи.

Хвойничка го прегърна здраво.

— Аз знам!

Но преди да успее да продължи, чухме Тайсън да ни вика.

— Пърси! Ела! Нико…

Черните му дрехи пушеха. Тревата край него беше повехнала и пожълтяла.

Обърнах го внимателно и допрях длан към гърдите му. Сърцето му едва-едва биеше.

— Дайте малко нектар! — изкрещях.

Един от синовете на Арес докуцука с термос с нектар. Капнах няколко капки от вълшебната течност в устата на Нико. Той се разкашля и отвори очи.

— Какво стана, Нико? — попитах. — Можеш ли да говориш?

Той кимна немощно.

— За първи път се опитах да призова толкова много на веднъж. Ще се оправя.

Помогнахме му да седне и му дадохме още малко нектар. Той се озърташе объркано и премигваше, сякаш се опитваше да си спомни кои сме. Изведнъж погледът му се спря на някого зад мен.

— Дедал — прошепна дрезгаво той.

— Да, момчето ми — отвърна изобретателят. — Допуснах голяма грешка. И дойдох да я поправя.

Дедал имаше няколко драскотини, от които се процеждаше златисто масло, но в общи линии изглеждаше много по-добре от всички останали. Явно машинното му тяло заздравяваше бързо. Госпожа О’Лиъри не спираше да ближе раните на главата му, в резултат на което косата му стърчеше. До него стоеше Бриарей, заобиколен от смаяни лагерници и сатири. Той се свиваше срамежливо, но раздаваше автографи върху брони, щитове и тениски.

— Намерих сторъкия в Лабиринта — обясни Дедал. — И той беше тръгнал със същата идея да ви помогне, но се беше загубил. Затова продължихме заедно. И двамата искахме да поправим грешките си.

— Ура за Бриарей! — заподскача развълнувано Тайсън. — Знаех си, че ще дойдеш, големи братко!