Читаем Битката за Лабиринта полностью

— Той е гений — отвърна Аелия. — И освен това смята, че жените не отстъпват по ум на мъжете. Той е първият учител, който ни преподава така, сякаш вярва, че можем да мислим. Вероятно затова дъщеря ви го е харесвала.

Минос се опита да се надигне, но сестрите го бутнаха обратно във ваната. Аелия се приближи откъм главата му. В дланта си носеше три малки топчета. В първия момент си помислих, че са сапунчета, но щом ги хвърли във водата, от тях изскочиха бронзови нишки, които започнаха да се омотават около царя, преплитаха се около глезенни му, привързваха китките към тялото, пристягаха врата му. Колкото и да мразех Минос, гледката беше ужасяваща. Той се мъчеше да се изправи, но сестрите бяха по-силни. След няколко секунди царят лежеше безпомощен във ваната, само устата му едва се подаваше от водата. Бронзовите нишки продължаваха да се увиват около тялото му като пашкул.

— Какво искате? — попита Минос. — Защо го направихте?

Аелия се усмихна.

— Дедал се държеше добре с нас, Ваше Величество. А и заплахите ви срещу баща ни не ни харесаха.

— Кажете на Дедал — изръмжа царят, — кажете му, че дори и след смъртта си няма да го оставя на мира! Ако в Подземното царство има справедливост, душата ми ще го преследва вечно!

— Смели слова, Ваше Величество — отвърна Аелия. — Желая ви късмет в търсенето на справедливост в Подземното царство.

Бронзовите нишки плъзнаха по лицето на Минос и за миг го превърнаха в бронзова мумия.

Вратата на банята се отвори. Влезе Дедал, нарамил торба.

Беше си подкъсил брадата, която сега беше снежнобяла. Изглеждаше немощен и тъжен, но се присегна и докосна главата на мумията. Нишките се отпуснаха и се свлякоха на дъното на ваната. Вътре обаче нямаше нищо. Цар Минос беше изчезнал.

— Безболезнена смърт — рече замислено Дедал. — Повече, отколкото заслужаваше. Благодаря ви, девойки.

Аелия го прегърна.

— Не бива да оставате тук, учителю. Щом баща ни разбере…

— Да — кимна Дедал. — Страхувам се, че ви донесох само неприятности.

— Не се тревожете за нас. Татко с радост ще прибере златото на стария Минос. А и Крит е далеч. Но той ще ви обвини за смъртта му. Трябва да потърсите друго място, където ще сте в безопасност.

— В безопасност… — повтори старецът. — От години бягам от царство в царство в търсене на безопасност. Боя се, че Минос е прав. Смъртта няма да му попречи и той ще продължи да ме преследва. Разчуе ли се за това престъпление, никъде под слънцето не ще намеря покой.

— Къде ще отидете тогава? — попита Аелия.

— Бях се заклел никога да не стъпя отново там — рече Дедал, — но затворът ми може да се окаже единственото ми убежище.

— Не разбирам — рече Аелия.

— И така е по-добре.

— А Подземното царство? — обади се една от по-малките сестри. — Там ви очаква тежко наказание! Никой не е избягал от смъртта.

— Сигурно е така — кимна Дедал. Извади свитък от торбата — свитъка с бележките на племенника му, който бях видял предишния път. — Но може и да не е.

Прегърна Аелия и благослови нея и сестрите й. Хвърли последен поглед на бронзовите нишки, искрящи на дъното на ваната.

— Ако си толкова смел, последвай ме там, царю на сенките.

Обърна се към стената и докосна една плочка. Засия гръцката буква делта Δ и в стената се отвори врата. Девойките ахнаха.

— Не сте ни казвали, че тук има таен проход! — възкликна Аелия. — Не сте стояли със скръстени ръце, учителю!

— По-скоро Лабиринтът не е — поправи я Дедал. — Не се опитвайте да тръгнете след мен, милички, освен ако не искате да загубите разсъдъка си.

Сънят ми се промени. Озовах се в подземие. Люк и още един полубог разглеждаха карта на светлината на фенер.

Люк изруга.

— Това трябваше да е последният завой!

Смачка картата и я хвърли на земята.

— Господарю! — възкликна смаяно другият.

— Тук картите са безполезни. Не се тревожи, ще намеря пътя.

— Господарю, вярно ли е, че колкото е по-голям отрядът…

— Толкова по-лесно е да се загуби? Да, така е. Затова в началото изпращахме разузнавачите си един по един. Но не се тревожи. Щом получим нишката, челният отряд ще поеме към лагера.

— Но как ще се доберем до нея?

Люк се протегна и изпука пръстите на ръцете си.

— Квинт ще ни я даде. Стигнем ли до арената… Тя е на кръстопът. Накъдето и да тръгнеш, минаваш през нея. Затова трябва да сключим примирие с нейния владетел. Важното е да…

— Господарю! — разнесе се глас от коридора. Притича мъж в гръцки доспехи с факла в ръка. — Скитските дракони откриха един полубог!

Люк се намръщи.

— Сам? В Лабиринта?

— Да, господарю. Побързайте. Те са в съседната зала. Приклещили са го в ъгъла.

— И кой е той?

— За първи път го виждам, господарю.

Люк кимна.

— Благословия от Кронос! Този полубог може да се окаже нашето разковниче. Да вървим!

Хукнаха по коридора и аз сепнато се събудих. Сам полубог в Лабиринта… До сутринта се въртях в леглото и се взирах в мрака.

На сутринта се погрижих да оставя на Госпожа О’Лиъри достатъчно кучешки бисквитки и помолих Бекендорф да я наглежда. Той не се зарадва особено, но прие. След това се качих на билото на хълма, където вече ме чакаха Анабет и Аргус.