Читаем Битката за Лабиринта полностью

— Още не — отвърна мрачно Хирон. — Но е много по-зле. Сега е в лазарета, не може да става от леглото. Клариса не се отделяше от него и се наложи да й забраня да го посещава. Крис отказва да се храни. Лекарствата ми не помагат. Просто е загубил волята си за живот.

Потреперих. Въпреки че с Клариса постоянно се карахме, ми стана мъчно за нея. Тя беше направила всичко по силите си, за да му помогне. Сега, след като вече бях минал през Лабиринта, ми беше ясно как Минос беше успял да подлуди Крис. И аз едва ли щях да се измъкна невредим, ако обикалях долу сам, без приятелите си.

— За съжаление — продължи кентавърът — другата новина е още по-неприятна. Квинт изчезна.

— Изчезна? Как?

— Преди три дни е слязъл в Лабиринта. Хвойничка го е видяла. Явно подозренията ти за него ще се оправдаят.

— Бил е шпионин на Люк! — Разказах на Хирон за ранчото „Трите Г“, откъдето Квинт беше купил скорпионите и как Герион е снабдявал с храна армията на Кронос. — Едва ли е съвпадение.

Той въздъхна тежко.

— Толкова много предателства… Надявах се, че Квинт ще се окаже приятел. Явно преценката ми е била погрешна.

— А Госпожа О’Лиъри? — попитах.

— Хрътката все още е на арената. Не пуска никой да се доближи до нея. Жал ми е да я затворим в клетка… или да я убием.

— Квинт не би я изоставил.

— Както вече казах, Пърси, явно сме грешали за него. А сега върви да се приготвиш, утре сутрин заминавате с Анабет. Все още ви чака много работа.

Оставих го да се взира тъжно в камината. Зачудих се колко ли пъти беше стоял така, в напразно очакване на герои, които не са се завръщали.

Преди вечеря се отбих на арената. Госпожа О’Лиъри се беше свила в огромна черна космата купчина в средата и унило ръфаше главата на едно чучело.

Когато ме видя, изджафка и хукна към мен. Едва успях мислено да се сбогувам с живота и тя ме събори на земята, но вместо да прегризе гърлото ми, започна да ме ближе по лицето. Като син на Посейдон, обикновено оставах сух във водата, но силата ми явно не се разпростираше върху кучешките лиги, тъй като за няколко секунди целият подгизнах.

— Долу, момиче! — заповядах. — Не мога да дишам! Остави ме!

Най-накрая успях да я сваля от себе си. Почесах я зад ушите и я почерпих със супергигантска кучешка бисквитка.

— Къде е господарят ти? — попитах. — Как може да те изостави така, а?

Хрътката изскимтя, сякаш и самата тя не можеше да намери отговор на този въпрос. Бях на косъм да повярвам, че Квинт е на страната на враговете ни, но не разбирах защо е оставил Госпожа О’Лиъри в лагера. В едно бях сто процента сигурен — той наистина обичаше гигантското си куче.

Докато размишлявах над това и се опитвах да почистя лигите от лицето си, се чу момичешки глас.

— Имаш късмет, че не ти отхапа главата.

Клариса стоеше в другия край на арената, въоръжена с меч и щит.

— Вчера дойдох да се поупражнявам — продължи тя. — И псето едва не ми прегриза гърлото.

— Тя е умница — отвърнах.

— Да бе!

Тя пое към нас. Госпожа О’Лиъри изръмжа, но аз я потупах по главата да мирува.

— Тъпо псе — изръмжа Клариса. — Няма да ми попречиш да тренирам!

— Чух за Крис — рекох. — Съжалявам.

Клариса ни избиколи отдалеч. Стигна до първото чучело и с един яростен удар му отсече главата, а после злобно заби меча в гърдите му. След това извади оръжието и продължи нататък.

— Понякога се случват гадости — отвърна тя с разтреперан глас. — Героите губят. И… умират… А чудовищата продължават да се прераждат.

Грабна едно копие и го метна с всички сили. То прелетя през цялата арена и се заби като стрела между дупките за очите в шлема на едно чучело.

Явно за нея Крис все още беше герой, въпреки че беше минал на страната на титаните. По същия начин Анабет понякога говореше за Люк. Реших обаче да не повдигам този въпрос.

— Крис е смел — рекох. — Надявам се, че ще се оправи.

Тя се обърна и ме изгледа така, сякаш се канеше да хвърли следващото копие по мен. Госпожа О’Лиъри изръмжа.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Клариса.

— Разбира се. Казвай.

— Ако някога откриеш Дедал, не му се доверявай. Не го моли за помощ. Направо го убий!

— Клариса…

— Защото всеки, който може да направи нещо като Лабиринта, е зъл. Просто е зъл!

За миг ми напомни на пастира Евритион, много по-големия й полубрат — същия уморен поглед, все едно е била използвана в продължение на хилядолетия и вече й е дошло до гуша. Тя прибра меча си в ножницата.

— Край на тренировките. Отсега нататък идват истинските сражения.

Вечерта спах в собственото си легло и за първи път, откак бях попаднал на острова на Калипсо, сънувах.

Бях в царски двор — голяма бяла зала с мраморни колони и дървен трон. В него седеше дебел мъж с къдрава червена коса и лавров венец на главата. Край него стояха три девойки, вероятно дъщерите му. И трите бяха червенокоси и облечени в сини роби.

Вратата изскърца и стражът обяви:

— Минос, цар на Крит!

Изтръпнах, но мъжът на трона се усмихна на дъщерите си.

— Нямам търпение да видя изражението на лицето му!