Читаем Битката за Лабиринта полностью

— Това би било самоубийство. Дори и боговете бягаха от Тифон, когато беше свободен. Не, молете се изобщо да не се изпречите на пътя му, да не говорим да се биете с него. Задачата ми е друга: в последно време някой се мотае из планината и използва пещите ми. Когато отида там, ковачницата е празна, но си личи, че е влизано. Явно усещат появата ми и изчезват. Изпратих няколко от моите машинки да разузнаят, но нито една от тях не се върна. Нещо… нещо древно се спотайва там. И зло. Искам да разбера кой се осмелява да нахлува в моите владения и дали не се опитва да освободи Тифон.

— Значи искате да разберем кой влиза там? — уточних.

— Точно така — отвърна Хефест. — Идете там. Може и да не ви усетят. Все пак не сте богове.

— Много мило — измърморих.

— Вървете и разберете каквото можете — продължи той. — След това се върнете да ми докладвате и аз ще ви кажа каквото ви трябва за Дедал.

— Добре — кимна Анабет. — А как ще стигнем дотам?

Богът плесна с ръце. Паякът се спусна от тавана в краката й и тя едва се сдържа да не подскочи.

— Моето творение ще ви покаже пътя — рече Хефест. — През Лабиринта не е далеч. Дано да оживеете. Хората са толкова по-чупливи от машините.

Всичко вървеше добре, докато не стигнахме до корените. Паякът подтичваше напред и ние го следвахме, когато изведнъж се натъкнахме на страничен проход, сякаш току-що прокопан, в който се виждаха преплетени дебели корени. Гроувър се спря като закован.

— Какво? — попитах аз.

Той не помръдваше. Взираше се със зяпнала уста в тъмния проход. Къдравата му коса потрепваше от лъхащия оттам лек ветрец.

— Хайде! — обади се Анабет. — Нямаме време за губене!

— Насам е! — прошепна смаяно Гроувър. — Насам е!

— Кое? — попитах аз. — Пан ли?

Гроувър погледна Тайсън.

— Усещаш ли аромата?

— Пръст — отвърна Тайсън. — И растения.

— Да! Това е пътят! Сигурен съм!

Далече пред нас паякът се отдалечаваше по застлания с каменни плочки тунел. След няколко секунди щяхме да го изгубим от поглед.

— На връщане ще отидем да проверим — обеща Анабет. — Преди да идем при Хефест.

— Дотогава проходът ще е изчезнал — отвърна Гроувър. — Трябва да тръгнем по него. Няма да стои отворен вечно!

— Не можем! — отсече тя. — Първо трябва да стигнем до пещите.

Гроувър я погледна тъжно.

— Длъжен съм да го направя, Анабет. Не разбираш ли?

Тя въздъхна раздразнено, явно наистина не разбираше. Паякът вече почти не се виждаше. Спомних си разговора ни с Гроувър от предишната вечер и бързо взех решение.

— Ще се разделим!

— Не! — възрази Анабет. — Опасно е. Как ще се намерим после? А и Гроувър не може да тръгне сам.

Тайсън сложи ръка на рамото му.

— Аз ще ида с него.

Не вярвах на ушите си.

— Тайсън, сигурен ли си?

Той кимна.

— Козльо има нужда от помощ. Ще намерим онзи бог. Не съм като Хефест. Вярвам на приятелите си.

Гроувър си пое дълбоко дъх.

— Пърси, после все някак ще се открием. Все още сме свързани телепатично. Просто трябва да…

Не го винях. Това беше мечтата на живота му. Ако не откриеше Пан сега, съветът нямаше да му даде втори шанс.

— Дано да си прав — рекох.

— Сигурен съм.

За първи път го чувах да се произнася с такава категоричност за каквото и да е било, освен може би по въпроса кое е по-вкусно: енчиладата със сирене или тази с пилешко.

— Пази се — казах. Обърнах се към Тайсън. Той преглътна сълзите си и така ме стисна в прегръдката си, че едва не ми счупи ребрата. След това двамата с Гроувър се шмугнаха между преплетените дебели корени и мракът ги погълна.

— Не ми харесва — измърмори Анабет. — Не е хубаво да се разделяме.

— Ще ги видим отново — отвърнах уверено, за да я успокоя. — Хайде, да вървим, че ще изтървем паяка.

Не след дълго в прохода започна да става горещо.

Каменните стени излъчваха топлина. Все едно вървяхме през пещ. Таванът надвисна ниско, чуваше се силно бучене, все едно наблизо течеше някаква метална река. Но паякът продължаваше напред и Анабет тичаше след него.

— Чакай! — извиках.

Тя хвърли поглед през рамо.

— Какво?

— Сетих се нещо… Хефест каза за Атина…

— Че се е заклела никога да не се омъжва — прекъсна ме Анабет. — Също като Артемида и Хестия. Атина е от богините девици.

Премигах. За първи път го чувах.

— Но в такъв случай…

— Как са се появили децата й?

Кимнах. Сигурно се бях изчервил, но се надявах тя да го отдаде на горещината.

— Пърси, нали знаеш как се е родила Атина?

— Изскочила е от черепа на Зевс, направо с бойните си доспехи.

— Точно така. Не се е родила по нормалния начин. Тя е дете на разума — в буквалния смисъл на думата. И децата й се раждат по същия начин. Когато Атина се влюби и някой простосмъртен, тя всъщност се влюбва в интелекта му — по същия начин е обичала и Одисей, за което се разказва в легендите. За нея тази среща на умовете е най-чистата любов.

— Значи баща ти и Атина… значи ти не си…

— Аз съм дете на разума — отвърна Анабет. — Децата на Атина се появяват в резултат на божествения разум на майка ни и на гениалността на простосмъртния ни баща. Ние сме дар, благослов от Атина за мъжете, които тя харесва.

— Но…

— Пърси, паякът вече е напред. Наистина ли искаш да знаеш как точно съм се родила?