Събеседникът му мълчеше.

Нико се обърна.

— Там ли си? Говори!

Нещо се раздвижи. В първия момент реших, че просто ми се е сторило, че съм се заблудил от припламването на огъня. След това обаче осъзнах, че над Нико се извисяваше синкава сянка във формата на човек. Гледана фронтално, тя не се виждаше, но ако присвиех очи, започвах да различавам очертанията й. Призрак.

— Никога не е правено — рече сянката. — Но може и да има начин.

— Кажи какъв е! — заповяда Нико. В очите му пламтеше буен огън.

— Размяна — отвърна призракът. — Душа за душа.

— Предложих го вече!

— Не вашата душа — рече сянката. — Няма как да предложите на баща си душа, която той така или иначе ще получи някога. А и той едва ли ще иска смъртта на сина си. Говоря за душа, която отдавна е трябвало да бъде тук. За човек, който е успял да излъже смъртта.

Лицето на Нико помръкна.

— Престани вече с тази история. Предлагаш ми убийство!

— Не убийство, а справедливост! — възрази призрака. — Отмъщение!

— Това са различни неща.

Сянката се изсмя сухо.

— Когато пораснете, ще видите, че са едно и също.

Нико се взираше в пламъците.

— Защо поне не мога да я видя? Искам да поговорим. Тя… тя би ми помогнала.

— Аз ще ви помогна — обеща призракът. — Не ви ли служих добре досега? Не ви ли преведох през Лабиринта? Не ви ли научих как да използвате мощта си? Искате ли да отмъстите за сестра си, или не?

Тонът му не ми допадаше. Напомняше ми на едно момче от предишното ми училище, страшен побойник, който убеждаваше другите да вършат глупости — например да крадат епруветки от лабораторията и да обезобразяват колите на учителите. Самият той никога не пострада, но заради него много момчета бяха изключени.

Нико обърна гръб на огъня и на призрака, но така по-ясно виждах лицето му. По бузата му се стичаше сълза.

— Добре. Имаш ли план?

— Разбира се! — възкликна доволно сянката. — Очакват ни нови пътища в мрака. Трябва да…

Образът потрепери. Нико изчезна. Женският глас се обади:

— Моля, пуснете още една драхма за още пет минути.

На дъното на фонтана нямаше други монети. Забравил, че съм по пижама, понечих да бръкна в джоба си. Хукнах към нощното шкафче за монети, но дъгата изчезна и стаята отново потъна в тъмнина. Връзката бе прекъсната.

Стоях насред хижата и се вслушвах в клокоченето на фонтана със солена вода и в шума на океанските вълни на брега.

Нико беше жив. И се мъчеше да върне сестра си от мъртвите. Нещо ми подсказваше, че знам чия душа би поискал да размени, за кого смяташе, че е надлъгал смъртта. И освен това търсеше отмъщение.

Нико ди Анджело щеше да тръгне след мен.

Трета глава

Играем на гоненица със скорпиони

На другата сутрин на закуска цареше голямо вълнение.

Към три сутринта край лагера се появил етиопски дракон. Аз обаче бях толкова изтощен, че изобщо не се бях събудил от шума. Вълшебните граници не позволили на чудовището да проникне вътре, но то продължило да обикаля по хълмовете, търсейки пролука в защитата ни и явно нямало намерение да си тръгне, докато Лий Флетчър от хижата на Аполон не го подгонил с двама от братята си. Тримата надупчили драконовската кожа със стрели, чудовището схванало намека и се оттеглило.

— Но все още се спотайва някъде наблизо — предупреди Лий, който съобщи новината. — Забихме двайсет стрели в туловището му, но това само го разгневи. Беше дълъг поне петнайсет метра и яркозелен. А очите му… — той потрепери.

— Добре си се справил, Лий — потупа го по рамото Хирон. — Трябва да бъдем нащрек, но не се поддавайте на паниката. Не ни е за първи път.

— Нито пък ще е за последен — обади се Квинт от масата на подиума. — Тези нападения със сигурност ще зачестят.

В трапезарията се разнесе шушукане.

Слуховете вече бяха достигнали до всички: Люк и неговата армия от чудовища се канеха да атакуват лагера. Повечето от нас смятаха, че това ще стане през лятото, но не знаеха как и кога. На всичкото отгоре, това лято лагерниците бяха изключително малко — не повече от осемдесет души. Преди три години, когато бях дошъл за първи път, бяхме над сто. Някои бяха загинали. Други се бяха присъединили към Люк. Трети просто бяха изчезнали.

— И това е добър повод за нова игра — заяви Квинт с блясък в очите. — Ще ви видим как ще се справите довечера.

— Да… — кимна Хирон. — Добре, да приключваме с приемите. Да благословим храната и да ядем. — Той вдигна чашата си. — За боговете!

Вдигнахме чаши и повторихме думите му.

С Тайсън отнесохме чиниите си до бронзовия мангал и хвърлихме малко от храната в огъня. Дано боговете да обичаха хляб със стафиди и ядки.

— Посейдон… — подех аз и след това добавих тихо: — Моля те, помогни ми с Нико, с Люк, с проблема на Гроувър…

Толкова много неприятности бяха надвиснали над главата ми, че цялата сутрин нямаше да ми стигне да ги наредя, затова се върнах обратно на масата.

Докато закусвахме, Хирон и Гроувър дойдоха при нас. Гроувър като че ли беше плакал. Тениската му беше облечена наопаки. Остави чинията си на масата и тежко седна до мен.

Тайсън смутено се размърда.

— Ще отида… ще отида да лъсна понитата риби.