Читаем Битката за Лабиринта полностью

Надявах се, че не си представяше всичко това да става едновременно, но потвърдих, че ще се забавляваме. Нямаше как да не се усмихна, той беше толкова развълнуван и ентусиазиран.

— Първо обаче — рекох, — трябва да се справим с проверката. Трябва…

Едва сега се огледах и видях колко работа беше свършил. Подът беше пометен. Леглата бяха оправени. Фонтанчето в ъгъла беше излъскано и коралите блестяха. На перваза беше подредил пълни с вода вази с морски анемони и странни искрящи растения от дъното на океана, които бяха много по-красиви от букетите на децата на Деметра.

— Тайсън, тук е… невероятно!

Той грейна.

— Видя ли понитата риби? Сложих ги на тавана!

Цяло стадо миниатюрни бронзови морски кончета висяха на корда от тавана, все едно плуваха във въздуха. Трудно ми беше да повярвам, че огромните ръце на Тайсън са способни да изработят нещо толкова нежно и деликатно. След това погледът ми се спря на моето легло и на закачения на стената щит.

— Поправил си го!

След схватката с мантикора през зимата, щитът ми вече почти не ставаше за нищо, но сега беше като нов — нямаше и една драскотина. Изобразените върху бронза сцени от приключенията ни с Анабет и Тайсън в Морето на чудовищата искряха.

Погледнах Тайсън. Не знаех как да му благодаря.

В този миг зад мен се чу глас:

— О, богове!

Силена Берегард стоеше на прага с папирус в ръка. Пристъпи вътре, завъртя се и вдигна вежди към мен.

— Хм, не е за вярване! Толкова е чисто и подредено. Пърси. Трябва да се отбележи някъде!

Намигна ми и излезе.

С Тайсън прекарахме следобеда в мързелуване и разговори, което беше доста приятно след сутрешната битка със страшните мажоретки.

Отидохме до ковачницата и помогнахме на Бекендорф от хижата на Хефест с работата му. Тайсън искаше да демонстрира новите си умения в изработването на вълшебни оръжия. За нула време направи една двуостра бойна брадва и направо скри шапката на Бекендорф.

Докато работеше, Тайсън разказваше за престоя си на дъното на океана. С грейнали очи описа пещите на циклопите и двореца на Посейдон, но после, когато започна да обяснява колко е лошо положението там долу, усмивката му помръкна. Старите богове, владели моретата по времето на титаните, се опитвали да се опълчат на баща ни. Из целия Атлантик се водели ожесточени битки. Докато го слушах, направо ме засърбяха ръцете, исках веднага да се притека на помощ, но Тайсън заяви, че татко искал и двамата да сме в лагера.

— И на сушата има достатъчно от лошите — рече той. — По-добре тях да подгоним с гръм и трясък.

След това отидохме с Анабет край езерото с канутата. И тя се зарадва на Тайсън, но си личеше, че мислите й са някъде другаде. Постоянно се озърташе към гората, може би още се терзаеше за неприятностите на Гроувър със съвета на старейшините. Не я винях. И аз съчувствах на Гроувър, който сякаш беше потънал вдън земя. Мечтата на живота му беше да намери бога на дивата природа Пан. В преследването на същата тази цел, безследно бяха изчезнали баща му и чичо му. През зимата Гроувър беше чул глас: „Чакам те“ — и беше сигурен, че го вика Пан, — но беше ударил на камък. Ако съветът му отнемеше разрешителното за търсач, щеше да го смаже психически.

— Какъв е този „друг начин“ — попитах Анабет, — за който спомена Клариса?

Тя взе едно камъче и го хвърли във водата.

— Свързан е с едно проучване на Клариса. Аз й помагах малко през пролетта. Но ще е опасно. Особено за Гроувър.

— Козльото ме плаши — измърмори Тайсън.

Зяпнах. Тайсън се беше изправял без страх срещу огнедишащи бикове, морски чудовища и гигантски човекоядци.

— Откъде-накъде да те плаши?

— Копита и рога — измърмори смутено той. — А и от козината му постоянно кихам.

В общи линии така приключи разговорът ни за Гроувър.

Преди вечеря с Тайсън слязохме до арената. Квинт като че ли ни се зарадва. Пак отказа да обясни какво имаше в дървените сандъци, но ме научи на няколко нови хватки с меча. Беше адски добър. Фехтоваше се така, все едно играеше шах — всяко движение беше свързано с останалите, но връзката оставаше невидима до последния миг, когато опреше в гърлото ти острието на меча.

— Добър опит — похвали ме той. — Но гардът ти е нисък.

Атакува и аз парирах.

— Винаги ли сте се занимавали с фехтовка? — попитах аз.

Той блокира насочения към главата му удар.

— С много неща съм се занимавал.

Квинт замахна рязко и аз отскочих встрани. Коженият ремък на рамото му се смъкна и отново видях лилавия белег на врата. Не беше рождено петно. Имаше ясна форма и приличаше на птица с прибрани криле, нещо като пъдпъдък.

— Какво е това на врата ви? — попитах. Въпросът ми вероятно прозвуча доста грубо, но вината за него беше на СДВ. Имах навика да изтърсвам на глас всичко, което ми минеше през ума.

Квинт се сепна. Ударих ръкохватката и избих меча от ръката му.

Той потърка пръсти. След това оправи бронята си, за да прикрие белега. Не беше татуировка. По-скоро сякаш птичката беше жигосана в кожата му — все едно някой го беше белязал.

— Напомняне. — Квинт вдигна меча си и се насили да се усмихне. — Да пробваме ли отново?