Читаем Ад на колела полностью

Стомахът отново започна да се изкачва към гърлото й, Али преглътна и продължи с въпросите:

— Дали е… е работил за правителството? Как мислиш? Ами ако сме убили… — Тя се задави.

— Не — увери я твърдо. — Мога да позная обучен агент, когато го видя. Този тип не беше нищо повече от второкласен наемен убиец.

— Наемен убиец? Откъде знаеш?

— Големият пистолет с петнадесетсантиметров заглушител, който насочи към нас, беше първият признак.

— Заглушител?

— Заглушител.

Страхотно. Ми-ли Боже.

Заглушител. Имаше хора, които действително използваха такива неща.

Е, разбира се, че го правят — укори се тя. Особено ако тези хора са убийци.

— Кой би изпратил убиец след нас? — Въпросът й бе посрещнат с продължително, студено мълчание. Всичко, което младата жена чуваше, бе звукът от прекалено бързото си дишане и ритмичното пулсиране на кръвта в ушите си. — Нейт? — Накрая го побутна и затвори очи, тъй като се наклониха застрашително на един остър завой.

— Не знам. — Най-сетне отвърна той, сменяйки предавките, докато Фантома буквално ревеше, изяждайки асфалта като двуколесен демон. И това, че не знае, явно го притесняваше, ако се съди по угрижения му глас. — Но едно нещо е сигурно — добави. — Някой ни иска мъртви.

— Мъртви? — изпищя Али.

Разбира се, трябваше да се досети по-рано. Убийците обикновено не раздават фунийки със сладолед и балони, пълни с хелий, нали? Но умът й действаше бавно и мисълта, че някой се опитва да я убие, й беше толкова чужда, че й бе трудно да я асимилира.

— Но… но… — Поклати глава, борейки се да не изпадне в паника. Това не е нейният живот. Това не може да е нейният живот. — Откъде знаеш, че той се опитваше да ни убие? — попита с умоляващ глас, като се надяваше да й каже, че всичко е било една ужасна шега. — Може би… може би е бил изпратен там просто за да ни изплаши или нещо такова. В края на краищата, онзи човек от ЦРУ имаше възможност да ни убие при Далила, но не го направи. Откъде знаеш, че този нямаше да направи същото? Откъде знаеш, че той не е…?

Стомахът й вече не беше в гърлото. О, не. Сега се въртеше като пумпал и… да… щеше да повърне всеки миг. Този път не можеше да го спре. От гърлото й излезе бълбукащ звук.

— По дяволите! — изруга Нейт. — Можеш ли да повръщаш в движение, или трябва да спрем?

Нямаше как да му отговори. Не и когато бе заета да се навежда настрани от движещия се с висока скорост мотор, вдигайки визьора, за да изпразни съдържанието на стомаха далеч от себе си. Е, кой би предположил? Оказа се, че може да повръща по време на движение.

За неин късмет — ако нещо в цялата катастрофална ситуация може да се счита за късмет — успя да не изцапа крака си, както и този на Нейт. Но не можеше да се каже същото за задната гума. Гъста и гореща слюнка напълни устата й, докато гледаше как мантинелата прелита много близко покрай лицето й.

— Добре ли си? — попита Нейт. Гласът му звучеше странно.

Точно сега навярно съжаляваше, че се бе поддал на искането й да го придружи на тази мисия. О, кого се опитваше да заблуди! Самата тя горещо съжаляваше за това.

— А… — Тя изплю. — Гадост! — Опита отново. — Аз… Да. Така мисля.

Пое си дълбоко дъх, облиза пресъхналите си устни и се изправи. Добре, можеше да се справи с това. Можеше да се справи с факта, че не само ЦРУ беше след тях, но и наемен убиец. Можеше да се справи с факта, че…

— Упс! — Стисна зъби, когато стомахът й се преобърна отново.

Ясно, може би справям се е твърде силен израз.

Не беше в състояние да се справи с нищо друго, освен да се бори с порива да изхвърли всичко от стомаха си. Единственият проблем беше, че стомахът й вече е празен, което значеше, че само й се повдига. Али наистина мразеше това състояние.

— Али, искаш ли да спра някъде?

— Не — увери го. — До-добре съм. — Пое си дълбоко дъх още веднъж и си пожела наистина да е така.

Той изсумтя и звукът прозвуча силно и странно през блутуут слушалката.

— Добре де, чувствам се зле — призна с треперещ глас. — Но ще живея.

Единствената му реакция беше изръмжаване.

Да, щеше да оцелее, защото Нейт отново бе станал мълчалив, както винаги, което можеше да означава, че са вън от опасност… поне засега. Въздъхна облекчено. А и стомахът й се успокои… малко. Когато отново обгърна кръста на младия мъж, усети нещо топло и влажно да се плъзга по пръстите й. Престраши се, отпусна хватка и вдигна ръка близо до лицето си.

Очите й съзряха нещо черно и мазно.

Какво, за бога…?

За нищо на света не би могла да познае какво е това. Но когато минаха под ярката светлина на улична лампа, черното се превърна в ярко кървавочервено.

— Ти кървиш! — извика младата жена и отново изпадна в паника.

— Да — промърмори той, — случва се, когато те прострелят.

— Прострелят?! — изпищя тя. — Той те е прострелял? — Толкова за теорията й изпратили са го само да ни изплаши.

— Али, престани да крещиш! Ще ми спукаш тъпанчетата.

Той луд ли е? Притеснява се за тъпанчетата си, когато е прострелян?