Читаем Ад на колела полностью

Понечи да се обърне, за да избута сандъка обратно на мястото му — нямаше търпение да се махне оттук — но Нейт я спря, улови ръката й и обви топлите си пръсти около нейните.

Каквито и различия да имаха, независимо от болките и униженията, които си бяха причинили, нищо не променяше факта, че и двамата бяха обичали Григ безумно. И все още кървяха от дълбоката, отворена рана, причинена от смъртта му. Младата жена погледна нагоре в красивото лице на Нейт и видя там разбиране, състрадание… и още нещо. Нещо, което не разбираше. Каквото и да беше, то й даде надежда, уплаши я и… И…

О, по дяволите! Трябваше да се махне от тук. Вече не можеше да мисли разумно. Може би това се дължеше на умората или на страха, но си помисли… Само за секунда…

Поклати глава. Не знаеше какво да мисли.

Отправи му напрегната усмивка и измъкна ръката си от неговата, след това набързо избута сандъка на мястото му. После се отправи към отвора в пода, но преди да се спусне през него, спря и се обърна.

Тук, в това безопасно място на детските мечти, трябваше да узнае още нещо.

— Беше ли с него? В края?

Агонизиращият поглед на Нейт се впи в лицето й, в очите му имаше такава пустота, че дъхът й спря.

Да, тя може и да беше в сърцето на Григ. Но Григ беше в сърцето на Нейт. По-близки от братя, бе отбелязала веднъж майка й. И сега, когато Али виждаше мъката му, повярва в това.

— Да. — Гласът му беше грапав като шкурка, а мускулите на челюстта му играеха.

— Имаше ли силни болки? Страдаше ли? — Боже, не знаеше защо попита за това.

Разбира се, че е имало болка. Разбира се, че е страдал. Бяха го измъчвали.

— Да — прошепна Нейт и само лекото трепване на клепача му подсказа какво му костваше това признание.

Беше само една дума, произнесена грубо, но когато се замисли, Али разбра, че тя разкрива стотици неща. Стотици потресаващи, ужасни неща. Боже мили, Григ, толкова съжалявам. Толкова, толкова съжалявам.

Винаги бе знаела, че смъртта на брат й няма да е лека, но да получи потвърждение за това, беше повече, отколкото можеше да понесе. Въздъхна тежко, ноздрите й се изпълниха със застоялия, познат мирис на къщичката, после кимна.

— Добре. — Отново наведе глава.

Нейт се поколеба, отправяйки й измъчен, изпитателен поглед.

— Да тръгваме. Добре съм.

Младият мъж стисна челюсти, очевидно несигурен какво да предприеме, въздъхна тежко и се обърна, за да повдигне капака.

Докато той се спускаше бързо и ловко по въжената стълба, Али изтри яростно една непокорна сълза. Нямаше да го натоварва със сълзите си само защото бе сторил онова, за което го бе помолила, и й беше казал незнайно защо ужасяващата, откровена истина.

След като тежките му черни ботуши стъпиха безшумно на меката почва под дъба, вече не се налагаше да крие сълзите си. Те изсъхнаха по-бързо и от пустинен вятър, когато Нейт вдигна ръка със стиснат юмрук. Дори и без обучението на Григ, Али бе гледала достатъчно филми, за да знае какво точно означава този жест — „не мърдай и пази абсолютна тишина“. Явно нещо бе разтревожило Нейт Уелър — Призрака и това наистина я изплаши до смърт.

Секундите се точеха тягостно, сякаш са часове, а вече опънатите й нерви заплашваха да се скъсат като натегната пружина. Никога не бе мислила, че може да каже нещо такова, но точно в този момент й липсваше утехата от усещането за резервния пистолет на Нейт в ръката й. Веднага след като се върнат при Фантома, щеше да го помоли да й даде малкия колт.

Леле, виж само как се бе преобърнал животът й!

Тридесет и шест часа, след като бе избягала при Нейт, и вече усещаше безпокойство без солидната тежест на пистолета в колана на дънките си. Вероятно до утре сутринта щеше да препаше патрондаши и да завърже червена кърпа през челото си. Би могла да надмине дори Ози в превъплъщението си в Рамбо.

Те проляха първата кръв, не аз… каза си мислено и реши, че Ози е по-убедителен.

Накрая, сякаш след цяла вечност, Нейт погледна нагоре. Черните му очи пронизаха тъмнината като с лазер. Той кимна, но хватката около матовочерния пистолет не се отпусна. Въпреки уверението му, младата жена огледа внимателно още веднъж наоколо, преди да се спусне по въжената стълба. Краката й едва докоснаха земята, и той я побутна напред през моравата.

— Какво става? — попита шепнешком, а погледът й шареше нервно по тъмните ъгли и през листата на живия плет в двора на родителите й.

Вместо отговор, Нейт само поклати глава, докато оглеждаше същите ъгли и храсталаци. По гърба й плъзна хлад, сякаш я докосваха студени призрачни пръсти. Това бе единственото предупреждение, което получи, преди едва доловимото скърцане на градинската порта да бъде заглушено от странен плющящ звук.

Нейт изруга тихо и извика:

— Бягай! — И я избута през отвора.