Читаем Ад на колела полностью

Лицето й замръзна в потрес. След това Беки премигна бързо, сякаш да задържи сълзите си, а Франк се стегна в очакване те да потекат. Женските сълзи имаха пагубно въздействие върху него, и ако сега позволеше да му въздействат, щеше да бъде загубен. Това, което правеше, бе за нейно добро, макар в момента тя да не го проумяваше.

Но Беки не заплака. Не позволи на нито една сълза да потече по бузите й. Не. Не и Ребека Райхарт — Бунтарката. Вместо това си пое дълбоко дъх и се втренчи в него с израз, който нямаше да забрави, дори и ако доживееше до сто години… Израз на пълно разочарование.

Да, започваш да схващаш картинката, скъпа.

При вида на огорченото й изражение гърдите му се напрегнаха като опъната тетива, но нямаше връщане назад. Всичко беше за нейно добро.

— Знаеш ли, че си безкомпромисен кучи син, Шефе? — прошепна тя с разширени ноздри. Пулсът на шията й биеше толкова бързо и силно, че се забелязваше от пет метра.

Шефе.

Дори и в най-тъмните си кошмари не бе предполагал, че ще го заболи толкова много, ако чуе това име от устата й. Едва не трепна, когато неочаквана болка прониза като със саблен удар сърцето му. Няма значение. Ако успееше да я разубеди да изпълни плана си, можеше да издържи всичко. Дори омразата й.

— Започваш да схващаш картинката, Райхарт — прошепна тихо.

И просто така играта свърши…

Беки сведе глава, сякаш признаваше поражението си, преди да се обърне и сковано да закрачи към вратата на кабинета му.

Няма да плаче. Няма да плаче!

През последните три и половина години, откакто работеха заедно, беше проляла прекалено много сълзи заради копелето. Но край, стига толкова! Стига толкова копнежи и самобичуване. Няма повече да чака деня, в който той ще престане да мисли за нея като за досадна малка сестричка, и най-сетне ще проумее, че е жена. Жена, която може да предложи много на мъж като него. Жена, която е в състояние да предложи много на организация като Черните рицари.

Но не. Той току-що й бе дал ясно да разбере, че този ден никога няма да дойде. Никога няма да я приеме като нещо повече от удобство. Един омазан в грес механик, който да гарантира, че гражданското им прикритие ще остане непокътнато.

О, беше си въобразявала, че постоянните им препирни и закачки са нещо хубаво. Че може би, само може би, изпитва към нея съвсем малка капчица от онова, което тя чувства към него. И че вероятно като нея очаква деня, когато можеха да забравят всички изкуствено издигнати прегради и глупости, и най-накрая да споделят какво наистина чувстват един към друг. Ха! Каква загубенячка се беше оказала.

— Аз съм една шибана идиотка! — прошепна нещастно в празната зала. Бръмчащите тихо компютри сякаш бяха съгласни с оценката й.

Франк не изпитваше никакви тайни копнежи към нея. Не, дяволите да го вземат. След онова, което се бе случило току-що, Ребека знаеше със сигурност, че той не я харесва особено. Още по-лошо — о, да имаше и по-лошо! — не прояви дори мъничко уважение към нея. И това беше толкова, толкова… ужасно.

Проклятие!

Неудържим плач изгори гърлото й, все едно беше погълнала акумулаторна киселина. Когато побягна нагоре по стълбите към стаята си, босите й крака зашляпаха по металните стъпала. Звукът бе толкова ужасен и кух — като огромната бездна, която току-що беше зейнала в сърцето й.

— Олеле! Какво се е слу…

Като размахваше неистово ръце показа на Пати, която идваше по коридора срещу нея, натоварена с куп чисти кърпи, че сега не може да разговаря, и се стрелна в тихото усамотение на спалнята си. Затръшвайки вратата зад себе си, Беки се свлече по металната повърхност и покри лице с треперещите си длани. И едва тогава избухна в силен плач.

— Майната му! — извика в тишината. Тухлените стени погълнаха звука и й отнеха дори тази малка победа. — Майната му! — Гласът й се пречупи, щом я заляха вълните на отчаянието.

Не плача за него, уверяваше сама себе си младата жена, докато горещите сълзи капеха върху дланите и се стичаха по китките й. Не, по дяволите! Плачеше за загубата на своя идеализъм… за загубата на мечтите си.

* * *

— Няма да се обаждаме на родителите ти — каза Нейт, след като изгаси ревящия двигател на Фантома, една пресечка преди къщата на Морганови. Не искаше да буди целия квартал.

— Няма проблем. — Гласът на Али прозвуча страшно интимно в блутуут приемника на шлема му.

Последните деветстотин километра бяха тест за издръжливостта и волята му, защото тя най-после си бе позволила да се отпусне напълно върху него. Всичките й меки, женствени извивки, обвити в топла кожа, се притискаха плътно в гърба и външната част на бедрата му. През цялото пътуване беше чувал лекото й дишане в ухото си… и, по дяволите! Ярко, неоново синьо. Беше сигурен, че такъв ще бъде цветът на бедните му топки, ако би могъл да ги погледне в момента.

— Така или иначе, сега спят. Освен това — тя въздъхна, което предизвика хладни тръпки по гръбнака му, въпреки топлината на нощта, — нямам желание да им обяснявам какво става. Това само ще ги разтревожи.