Читаем Ад на колела полностью

Сиерата бе неговият избор на оръжие, когато се изискваше по-ефективно поразяване на целите в рамките на хиляда метра. Момичето му, обаче, можеше да се справи отлично и на по-големи разстояния. Веднъж беше улучил човек, който се опитваше да избяга през склада на един магазин, оказал се с двеста метра по-далеч, отколкото бяха изчислили двамата с Григ. Освен това, мазният лидер на Ал Кайда вече се беше свлякъл на земята, а ордата му бодигардове все още не беше чула сладкия звук от изстрела на Сиерата.

Когато погледна през оптическия мерник и огледа набързо парка отсреща, Нейт се опита да забрави времето на активната си служба. Време, което можеше да се определи най-вече като скучно. Часове и часове на системно разузнаване, неизбежно следвани от около половин минута луда, спираща дъха дейност. Григ обичаше да цитира други снайперисти. Един от любимите му цитати беше: „Стрелбата е поезия на забавен каданс до момента, в който натиснеш спусъка“. От мига, в който Нейт натиснеше спусъка, двамата се нуждаеха само от двадесет секунди докато опаковат и скрият оборудването и изчезнат отново. Двадесет секунди, пълни с паника и трескава дейност. Към края го правеха за осемнадесет. Бяха дяволски добри. И бързи…

Забеляза мъж, който се разхождаше в парка и инстинктивно превключи на тактическо дишане. Три дълбоки вдишвания, издишване.

Човекът носеше бейзболна шапка от университета на Луисвил, синя риза и невзрачни бели маратонки. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на дънките и, докато крачеше напред, главата му беше сгушена между раменете, а погледът — забит в тротоара пред него.

Може би този тип просто се наслаждаваше на приятния, свеж летен ден, но Нейт не би доживял до зрялата възраст от тридесет и три, ако поемаше непремерени рискове. Господин Събота в парка имаше горе-долу същата височина и същото телосложение като Мистериозния. Можеш ли да го подразниш? Да, мога. И чакам толкова дълго време…25 О, Боже, очевидно бе прекарал твърде много време близо до Ози, който постоянно цитираше текстове на песни. Нейт поне можеше да претендира, че има по-добър музикален вкус от хлапето. Според неговото не чак толкова скромно мнение, „Чикаго“ бе най-добрата група от целия глем-рок26 на 80-те.

— Хайде, погледни нагоре! Дай ми възможност да зърна лицето ти — прошепна Призрака в тишината на задушния таван.

Избилата по челото му пот се стичаше по слепоочията. Носещите се из въздуха прах и частички топлоизолация, дразнеха дробовете му. Разлагащият се труп на мишка в единия ъгъл изпълваше пространството със сладникавия мирис на смърт.

Мъжът в парка не изпълни прошепнатото му искане.

О, човече! Едва ли щеше да има такъв късмет.

Покрай мъжа мина възрастна жена с много дебел дакел. Бедното същество изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се пръсне и господин Събота в парка се наведе, за да почеше животното зад ушите.

Нейт видя своя шанс.

Извади мощния лазерен показалец от джоба на якето си, като продължаваше да държи окото си на окуляра на оптическия мерник, и с едно движение на палеца активира устройството. Фокусирайки се върху целта, той насочи тънкия лъч светлина. Едно нещо беше сигурно: това би било достатъчно да изплаши до смърт господин Събота в парка, ако беше нещо повече от безгрижен гражданин, излязъл да се поразходи. Съзнанието на обикновения цивилен нямаше да свърже на мига малката червена точка с оръжие. О, не. Този вид инстинктивна реакция се придобиваше само след обучение и с натрупване на опит, след живот в постоянно състояние на повишена бдителност, когато първото нещо, което идва наум във всяка една ситуация, не е вероятността за неизвестна заплаха, а вероятността, че такава съществува…

Пулсът му автоматично се забави. Светът наоколо избледня, дискомфортът на задушния таван беше забравен, и всяка клетка на тялото му се фокусира само върху едно нещо — петте компонента от мантрата на снайпериста: бавно, плавно, право напред, стабилно, натискане.

Е, щеше да пропусне частта с натискането.

В края на краищата, ако този тип наистина беше от ЦРУ, значи е на мисия, одобрена от правителството. Затова, въпреки че много щеше да му хареса да направи хубава, чиста дупка между очите на мъжа, защото бе допуснал колосалната грешка да насочи пистолет към главата на Али, Нейт продължи да държи пръста си далеч от спусъка. Вместо това се съсредоточи върху лазерната показалка и сцената в парка. Когато центрира зловещата червена точка върху гърба на протегнатата му длан, видимата част от челюстта на господин Събота в парка стана бяла като захар, и той хукна към близката гора.

Жената, която държеше каишката на дакела, отскочи стреснато назад. Дебелото й куче започна да лае, клепналите уши се плъзнаха покрай издутото му тяло, когато вдигна глава и шумно изрази своята изненада.

Стените на тавана изникнаха пред погледа на Нейт, щом вдигна глава от оптичния мерник и изруга.