Читаем Ад на колела полностью

— Тази част от кораба на въздушна възглавница не е за теб, Франк — изсумтя Беки, докато се опитваше едновременно с Ози да хакне програмата. — Като ми дишаш във врата, не ускоряваш процеса, а само ме изнервяш. Така че отдръпни се от мен, по дяволите, ти голям, тъп, сляп, дразнещ глупак! — Разбира се, не можеше да изрече на глас последните думи. Не и ако ценеше работата си, а тя наистина я ценеше. За съжаление. Да има нещо за ядене три пъти на ден не беше за пренебрегване. А и пристрастеността й към близалките хич не беше евтина.

— Нали ми спомена тази сутрин, че искаш да научиш всичко това, за да заемеш по-изгодна позиция в организацията ни? Е, стресът идва с работата, Ребека. Свиквай.

Ребека, Ребека, Ребека. Страхотно. Караше я да иска да си смени името.

И да, тази сутрин, след като си призна, че е хакнала електронната поща на Григ, му беше заявила, че иска да придобие тези доста, хмм… съмнителни компютърни умения, за да е по-полезна на отбора. Франк вече й беше достатъчно бесен заради това малко откровение, така че вероятно бе по-разумно да не узнава, че Призрака я учи да стреля, Били й дава частни уроци по експлозиви, а Стейди й преподава основния курс по оказване на първа помощ.

Ммм, да. Беше най-добре да запази всичко това за себе си. Шефа просто трябваше постепенно да започне да я възприема като пълноправен член на екипа.

Но първо тя трябваше да се справи с факта, че се е надвесил над нея, с чудовищната сянка, която хвърляха невероятно широките му рамене, с коварната горещина на твърдите му бедра, изгаряща задника й, с уханието на топла кожа, студена бира и на… Франк.

С това можеше да се справи. О, да, можеше да се справи!

Без проблеми.

Пръстите й зададоха грешна команда и тя изруга.

— Вътре съм — обяви Ози и младата жена вдигна ръце във въздуха.

За да се успокои, разви поредната „Дум-Дум“ с вкус на грозде, гневно я пъхна в устатата си и се намръщи.

За малко да си счупи зъб, но експлозията на сладкия вкус няколко секунди по-късно й помогна да се съсредоточи върху настоящата задача, вместо да се разсейва от близостта на Франк. О, и да забрави дребния, незначителен факт, че той се държеше като пълен задник, когато станеше въпрос за нея.

Беки се отдръпна от компютъра и се плъзна със стола към Ози, за да наблюдава как кодът пробягва по монитора. Бяха проникнали в системата за наблюдение на Чикаго. Не съвсем лесна задача, но компютърният им виртуоз се беше проявил отново.

Както и да е. Щеше да продължава да се упражнява. Във всяка област. Защото може би тогава Франк щеше да започне да я взема на сериозно, а не да я възприема като необходимо зло, което се грижи само за машините им. Вероятно тогава щеше да я види като зряла жена, вместо като омазаната в грес, вечно смучеща близалка, по-малка сестра на един от хората му. Може би после…

— Сега само трябва да качим снимката с частичното изображение на Мистериозния от охранителната камера на „Червената Далила“ в моята програма, за да я сравни с възможните съвпадения в системата на града. Ако успеем да получим по-добро изображение на лицето му, ще можем да я пуснем през софтуера за разпознаване на лица и да разберем най-сетне точно с кого си имаме работа — обясни Ози, докато пръстите му продължаваха скоростно да летят по клавиатурата.

— Имаше ли някакъв шанс да огледаш този човек? — попита Дан Али. — Възможно ли е да е онзи, който те е следил?

Тя се наведе по-близо до десния горен ъгъл на монитора на Ози, където зърнестата снимка на Мистериозния премигваше бързо, тъй като в момента се сравняваше с лицата, заснети от наблюдателните камери, разположени из града.

— Изглежда като него — промълви тя, съсредоточена в образа. — Прическата съвпада. Телосложението — също. Но със сигурност това не е моят нападател. Онзи беше огромен, по-скоро с размерите на Франк. Обаче… — Намръщи се, взирайки се в изображението. — Не мога да кажа категорично дали това е неуловимата сянка, която ме преследва, или не — завърши разочарована.

Да, добре. Всички бяха разочаровани. Но фактът, че човекът просто се бе изпарил, след като беше насочил пистолет към главата на Али, не беше причина за гадното настроение на Беки.

Не. Причината за гадното й настроение беше мъжът, чийто боен псевдоним беше Шефа. Защо трябваше да е такъв гадняр? Защо не можеше просто да признае… Изведнъж трептенето спря и на монитора на Ози се появиха две снимки една до друга.

— Мамка му, момчето си го бива! — подсвирна Дан, когато двете моментни снимки, изтеглени от базата данни на града, разкриха малко повече от тази, направена в бара. Ясно се виждаше, че това е един и същи човек, но и на двата кадъра главата му беше извърната така, че да не се различават чертите на лицето му. — Изглежда знае точно къде се намират камерите и внимава всячески да ги избегне.

— Казах ти — промърмори Призрака. — Този човек е шпионин, изписано е на лицето му.