— Ако продължаваш така, скоро ще останеш без косми — предупреди го Али, отхвърли завивката и отиде в банята. Погледна се в огледалото над мивката и се намръщи.

Дявол да го вземе!

Желаеше Нейт Уелър.

Не можеше да го отрича повече.

На разстояние от стотици километра беше лесно да обвинява разкъсващата душата й скръб за поведението си през онзи ден преди три месеца. Но сега, когато беше тук и той бе постоянно пред очите й? Беше просто невъзможно да продължава да се заблуждава.

Тази тръпка, стягането на кожата на главата й всеки път, когато той приближеше в рамките на десет метра от нея, неспособността й да спре да бръщолеви като някое от децата в детската градина. Всичко това беше вследствие на невъзможната й физическа реакция към него.

И онова нещо у него, което винаги я дразнеше безкрайно. Е, това беше просто болката и разочарованието, което усещаше, знаейки, че на него не му се налага да се справя с подобни затруднения.

Беше глупаво от нейна страна да не го разбере по-рано или може би просто се беше страхувала. Страх от всичко онова, което той я караше да чувства. Страх от всичко, което я караше да иска. Страх от… отхвърляне.

По дяволите! По дяволите!

Въздъхна дълбоко и наплиска пламналото си лице с хладка вода. Всичко това й идваше твърде много. И беше прекалено сложно.

Спря чешмата и се подсуши с пухкава тюркоазна кърпа. Тази нощ изобщо нямаше изгледи да заспи, така че можеше да слезе долу и да види дали има и други будни. Вероятно Беки ще бъде в настроение да споделят чаша вино — голяма чаша вино — и да си съчувстват взаимно, заради непрестанното им разочарование от мъжете.

Завърза колана на сатенения си халат и надникна в тихия коридор. Всички светлини бяха изгасени, включително и тези на долния етаж. Само под една врата се процеждаше слабо жълто сияние.

Стаята на Нейт.

Нима не беше абсурдно?

Единственият човек, с когото не искаше да сподели чаша вино, особено пък голяма чаша вино. Не се доверяваше на себе си, че ако изпие достатъчно алкохол, няма да го нападне, да го завърже за леглото и да седне върху лицето му.

Но все пак имаше нещо, което искаше да изяснят…

Глава 8

— Хайде! — промърмори Нейт, когато видя на екрана на лаптопа си извлечените от Ози — ъъъ… хлапето предпочиташе термина трансферирани — всички имейли от електронната поща на Григ за последните три години. Доброволно беше поел тежката задача да открие колко често партньорът му, неговият най-добър приятел и единствен довереник, е лъгал него и останалата част от екипа, като е приемал да работи за ФБР.

И сякаш това не беше достатъчно лошо, за да се сложи тъпата черешка върху тортата за този ден, трябваше да дава обяснение и да отговаря пред Шефа.

Какво повече искаше да узнае този човек?!

След като другите си легнаха, двамата обсъдиха внимателно всичко и на Нейт му се наложи да преразкаже всеки отвратителен, зловещ детайл, който си спомняше от не съвсем щастливото време, прекарано в Сирия, за да разберат дали може да има някаква връзка между онова, което се беше случило тогава и това, което се случваше в момента.

О, човече, не беше ли наистина забавно?!

Защото дори и след като бяха минали месеци и той беше разказвал историята достатъчно пъти, за да я предава механично, не успяваше да спре спомена, който мигновено изникваше в паметта му и започваше да изрежда пред очите му мъчителни картини, щом позволеше на ума си да поеме по този път. Това беше всичко, което бе необходимо; само една мисъл за онзи ден и мигом се връщаше в онази мизерна, малка колиба в затънтената част на Сирия.

Пазачите — група от три момчета, които бяха прекалено жестоки, за да бъдат наречени хора и твърде изобретателни в своята жестокост, за да бъдат сравнени с животни, бяха отишли някъде да се напият — каквато бе обичайната им програма — и той най-накрая успя да прегризе евтините въжета, с които бяха вързани ръцете му. Мина през вратата, благодарение на находчивостта си и с помощта на малко груба сила, като в крайна сметка успя, но с цената на три счупени ребра.

Замаян от болка и глад, се довлече през коридора до съседната врата.

Видя всичко толкова ясно и отчетливо, сякаш гледаше блу рей изображение.

Григ лежеше върху онази груба маса. Навсякъде имаше кръв. Прекалено много кръв. И вътрешности. А тази миризма… Мили Боже, разпозна я веднага. Това беше миризмата на един мъртвец, който все още не знае, че е мъртъв.

— Нейт?

При вида на Али, застанала на прага на отворената врата, мигновено се върна в настоящето.

Слава богу!