Читаем Ад на колела полностью

Беше се оженил за нея преди почти двадесет години, заради политическите връзки и буржоазния й произход. Мразеше я още тогава, като ненавистта му растеше с всеки изминал ден.

Само при мисълта за благоверната му, дебелата вена на челото му изпъкваше и започваше да пулсира с ритъма на сърцето му.

— Какво, мътните го взели, искаш да кажеш с това, че не си имал възможност? Тя е там от почти дванадесет часа! — Пластмасовият корпус на мобилния телефон изпращя предупредително и сенаторът си пое дълбоко дъх, за да се успокои, след което отпусна хватката си около апарата, преди да го е строшил.

— Госпожица Морган не е напускала територията на „Черните рицари“ АД.

— И какво от това? — Алдъс не беше в състояние да направи нищо друго, освен отново да стисне телефона, като си пожела това да е врата на този тъп идиот. Каква полза, че е наел бивш шпионин, когато копелето не можеше да направи нещо толкова просто като да хване малката и да я отвлече? Очевидно, сега обучението в ЦРУ, за разлика от едно време, съвсем не беше добро, щом обучаваха агенти от подобен калибър.

— Простете, че съм толкова откровен, сър, но вие не ми плащате достатъчно, за да проникна в базата на „Черните рицари“. Отвън тя може да изглежда като най-обикновена, високотехнологична, силно охранявана работилница за поръчкови мотори, но аз проучих схемите. Мястото е шибана крепост. Ако всичко, което правят там, е конструиране на мотоциклети, аз ще изям боксерките си за вечеря.

Съпругата на Алдъс надникна в домашния му кабинет. Платиненорусата й коса бе подредена съвършено, диамантените обеци, които й бе подарил за десетата годишнина от сватбата им — защото трябваше да поддържа доброто впечатление, дори пред нея — блестяха на ушите й.

Господи! Сега пък какво?

— Скъпи — каза тя със своя носов бостънски акцент, с което изпрати тръпки по гръбнака му, също както драскането на нокти по черна дъска, — побързай или ще закъснеем.

— След минутка, скъпа. — Залепи усмивка на лицето си, като в същото време му се искаше да запрати оловното преспапие право в хубавата й, безлична физиономия. Само при мисълта за трошенето на крехките й кости и бликнала ярка кръв, фалшивата му усмивка се превърна в истинска.

Жена му кимна царствено и излезе от кабинета. Сенаторът изчака, докато не чу деликатното потропване на елегантните й вечерни обувки Прада да заглъхва по теракота на коридора, и тогава просъска в телефона:

— Не ми пука как ще го направиш! Намери начин да я отвлечеш! Веднага! Тази вечер! Искам липсващите файлове на бюрото си до утре сутринта!

Той натисна бутона за край на връзката с такава сила, че счупи нокътя, чийто маникюр бе оправил тази сутрин.

Мамка му!

* * *

Какво правя тук?

Али си зададе този въпрос за втори път в рамките на двадесет и четири часа. Само че „тук“ в момента беше „Червената Далила“.

Името не беше обичайно за бар от подобен тип, но това със сигурност беше най-истинският рокерски бар, който изобщо можеше да съществува.

Целият под беше осеян с черупки от фъстъци, а от джубокса гърмеше Металика, която не успяваше да заглуши непрестанния шум от тракането на билярдните топки. Из въздуха се носеше мириса на застояла бира и цигарен дим.

Да, това определено беше най-типичният рокерски бар, който по някаква случайност бе ръководен от най-смущаващата жена на планетата, изглеждаща като фотомодел от петдесетте.

Сякаш денят й можеше да стане още по-лош.

Я чакай малко! Та той беше станал. Нали беше тук, в това отвратително място, облечена с тези ужасни дрехи и дояждаше последната хапка от това… Е, всъщност яденето не беше съвсем противно.

Беше се събудила гладна като вълк след дрямката, ако можеше да се нарече така полусънното състояние, в което бе изпаднала, след осем часа коматозен сън и цял час плач от съжаление към самата себе си.

Беки я забеляза, докато се препъваше надолу по стълбите, търкайки сънените си очи. Без предисловие или някаква резервираност, тя й нареди:

— Обличай се! Всички сме се запътили към „Далила“. Ще си поръчаме хотдог от съседното заведение.

— Ъъъ, какво? Хотдог?

— Да. — Беки я изгледа с лукава усмивка. — Никога преди не си опитвала традиционен чикагски хотдог, нали?

— Уф! Преработено месо с неизвестен произход. Не, благодаря — отвърна Али, въпреки че стомахът й бе залепнал за гърба. Щеше да пасува.

— Ооо! — Беки се хвана за гърдите, сякаш беше простреляна. — Внимавай какво говориш! — Прегърна я приятелски през рамо и я поведе нагоре по стълбите. — Традиционният чикагски хотдог е с кренвирш, направен изцяло от говеждо месо, и с много пресни зеленчуци за гарнитура. Казваме, че е хотдог, влачен през градина. Ще ти хареса. Обещавам.

Али имаше своите съмнения, но те се разсеяха напълно, докато облизваше полепналата по пръстите й сол, подправена с целина. Без майтап, имаше само една дума, с която можеше да опише храната, която току-що бе погълнала.

Превъзходна.

Облеклото й беше съвсем друг въпрос. За около хиляден път погледна предпазливо към голия си корем.