Читаем 61 часа полностью

Но това място никога не бе използвано. Нямаше никакви дюшеци. Нито спящи деца. Върху дългата каменна лавица беше струпан военният излишък, пренесен от Европа преди петдесет години и предназначен за екипажите на американските бомбардировачи. Стотици пакети бял прах, старателно стегнати и опаковани в жълтеникав пергамент. Върху всеки от тях личеше логото на производителя — тривърха корона с три топчета, олицетворяващи скъпоценни камъни. Очевидно редовно регистрирана търговска марка на някогашната, но вече отдавна забравена компания, наречена „Лаборатории Краун“, която бе сключила законен договор с правителството.

— Не мога да повярвам — прошепна Питърсън.

Пакетите бяха подредени по десет на ширина и височина, сто бройки във всяка купчина. По дължината на каменната лавица имаше поне сто и петдесет купчини. Общ брой петнайсет хиляди, без онези, които вече бяха извадени от първата, най-близката до входа купчина. Сякаш някой беше започнал да вади тухлите от стара стена.

— Това ли са четирийсетте тона? — попита Холанд.

— Не, тук има не повече от една трета от тях. В съседните тунели би трябвало да има още две такива редици.

— Колко пакета има в четирийсет тона? — попита Питърсън.

— Около четирийсет и пет хиляди.

— Господи! На улицата подобно количество струва четирийсет и пет милиарда!

— Данъците на дядо ти в действие.

— За кого е било предназначено?

— За екипажите по време на Втората световна — отвърна Ричър. — Главно на бомбардировачите. Ние нямаме представа какво е представлявала войната за тях. В последните месеци са летели по дванайсет часа без прекъсване, а често и повече. До Берлин и обратно, дълбоко в германска територия. Ден след ден. Всеки полет е изисквал нечовешко напрежение. В смисъл на издръжливост и точност. През цялото време са били изложени на смъртна опасност. Всяка минута, всяка секунда. Загубите в жива сила са били огромни. Не са имали време да се деморализират, просто защото са били крайно изтощени. Стимулиращите хапчета са били единственото средство да се задържат във въздуха.

— Това не са хапчета.

— За опаковката са отговаряли военните лекари. Някои са избирали хапчета, други са предпочитали разтворими дози, трети са препоръчвали прием чрез смъркане, а четвърти са били на страната на аналните капсули. По всяка вероятност много от тези лекари са предписвали всичките четири варианта.

— За пръв път чувам такова нещо.

— Стимулантите са били широко разпространени. Като ботушите и мунициите. Или като храната.

— Едва ли са им се отразявали добре.

— В някои самолети инженерите запоявали тънки жички към дросела. На сантиметър от крайното положение. Наричали ги „боен тласък“. Ако се нуждаеш от този тласък, издърпваш ръчката докрай, късаш жичката и получаваш максимална мощност. Това се отразява зле на двигателя, но в замяна на това може да ти спаси живота. На същия принцип е действала и дрогата.

— Какви количества са получавали?

— Много повече, отколкото можем да си представим. По онова време в Европа са воювали стотици хиляди американски пилоти, стрелци и радисти. Но дори и те не достигали. Гладът за дрога е бил огромен. Убеден съм, че още на първата мисия щях да изсмъркам дрога, равняваща се на половината от телесното ми тегло.

— И въпреки това им е останало толкова много?

— Това тук вероятно се е равнявало на месечната им доставка. Но изведнъж е станало излишно. Спирането на производството преди края на войната е било твърде рисковано.

— Но защо е тук?

— Нямало как да го изхвърлят или продадат. Още по-малко пък да го изгорят. Това би означавало цяла Европа да се надруса от дима.

Замълчаха. Очите им не се отделяха от купчините.

— Трябва да открием и останалото — обади се най-сетне Холанд.

Оказа се, че останалото е складирано в следващите два тунела вляво. Същите трийсетметрови лавици, същите пакети, същият жълтеникав целофан. По петнайсет хиляди недокоснати слитъци във всеки един от тях.

Холанд се отпусна на колене и стисна юмруци. На лицето му изплува широка усмивка.

— Близо четирийсет хиляди килограма, както ми казаха — промърмори той. — Сега вече Агенцията за борба с наркотиците ще трябва да се съобразява с нас. Без съмнение това е най-голямата заловена пратка дрога в световната история. И тя е наше дело. На нас, дребните риби. Смотаните ченгета от полицейския участък в Болтън, Южна Дакота. Ще се прочуем. Ще се превърнем в легенда. Край на униженията. Шибаната управа на затвора може да ми целуне задника.

— Поздравления — рече Ричър.

— Благодаря.

— Но положението не е толкова розово. Платон е открил дрогата цяла година преди нас.

— Как?

— Най-вероятно благодарение на слухове и логично мислене. Той е знаел, че през войната са били използвани големи количества. Знаел е, че някъде трябва да са складирали остатъците от тях, и се е заел да ги издирва. Вероятно е имал свои хора във Военновъздушните сили. По тази причина открихме и товарителницата. Била е прибрана, защото някой вече е проявил интерес към нея.