Читаем 61 часа полностью

На две хиляди и седемстотин километра на юг трите черни джипа на Платон спряха пред ограденото с телена мрежа летище. Порталът беше ръждив и обрасъл с трева, заключен с голям катинар. Но самото летище беше действащо. Бе построено преди много години от армията, а после бе преминало в цивилни ръце. По-късно военните си го бяха взели обратно, но в крайна сметка отново го бяха отстъпили за частно ползване. Разполагаше с дълга писта, хангари, служебни помещения и просторна асфалтирана площадка за частни самолети, предназначени за разходки и забавления. Те бяха акуратно подредени един до друг и покрити с брезентови платнища.

Самолетът на Платон не беше предназначен за забавления. Беше Боинг 737, най-големият летателен апарат, излитал и кацал някога от тази писта. Двайсетгодишен, закупен втора употреба. Платон беше третият му собственик. Не че някой го беше грижа. Само педантичните чудаци могат да обръщат внимание на възрастта на самолетите, но повечето от тях са достатъчно разумни, за да не обявяват заключенията си на всеослушание. Платон беше обявил пред света, че машината е била изработена в щата Вашингтон само преди една година, по специална поръчка за него. На практика обаче я бяха закарали в Аризона, където беше претърпяла основен ремонт. Оригиналната боя на алуминиевия корпус беше заменена от тъмносиво покритие. Дело на хора, които му дължаха услуги и които го бяха търкали седмици наред със специален восък и полиращи пасти. В резултат Боингът приличаше на демонстрационна лимузина, изложена във витрината на солидно автомобилно представителство. Платон се гордееше с него. Беше първият в рода си, който притежаваше самолет.

На черния път от вътрешната страна на оградата се появи прашен пикап с изгоряла крушка на единия фар. Пикапът описа широк кръг и спря пред портала. Водачът слезе, отключи катинара, издърпа веригата и отвори двете крила. Трите джипа преминаха през тях.

Те пренебрегнаха заобиколния път, пресякоха затревената площ, пистите за рулиране и площадката и описаха кръг около боинга, заел позиция между две чесни и един пайпър. Шестимата мъже слязоха и образуваха кордон. Платон бавно тръгна между тях. Не беше в опасност, но както винаги предпочиташе да се държи така, сякаш е под заплаха. Като допълнителна предпазна мярка, но главно заради репутацията си. До предната врата на боинга бе изправена старомодна стълба на колела. От двете ѝ страни все още личаха надписите „Мехикана“, с избелели и олющени от времето букви. Трима от мъжете се изкачиха по нея и изчезнаха във вътрешността на самолета. Минута по-късно единият надникна през вратата и кимна. Всичко беше наред.

Платон се качи по стълбата и седна на мястото си. Номер 1А, на първия ред вляво. Пространството за краката не му беше проблем. Салонът на някогашната първа класа беше непокътнат. Четири реда кожени седалки от двете страни на пътеката, широки и удобни. Но общият салон беше напълно преустроен. Там седалки нямаше. Този модел боинг можеше да превозва до сто и осемдесет пътници. По действащите преди двайсет години стандарти всеки от тях би трябвало да тежи средно около сто килограма заедно с багажа. Това правеше общо тегло от около шестнайсет тона при излитане.

Платон седеше спокойно и чакаше хората му да проверят оборудването. То беше доставено и натоварено в самолета от човек, който му дължеше услуга. Следователно всичко би трябвало да е точно. Но въпреки това хората му го провериха. Зимни дрехи, алуминиеви стълби, фенерчета, автоматично оръжие, муниции, известно количество храна и вода. Останалото щеше да бъде доставено на място.

Пилотите бяха приключили с проверките преди излитане. Капитанът излезе от кабината и спря в началото на пътеката. Платон улови въпросителния му поглед и кимна. Като домакин, който дава знак на иконома си да сервира супата. Пилотът се върна в кабината и затвори вратата след себе си. Двигателите засвистяха. Самолетът рулира до началото на пистата и спря. Оборотите на двигателите рязко нараснаха, корпусът потръпна, задържан единствено от спирачките. После боингът рязко потегли, набра скорост и величествено излетя в нощното небе.

По обратния път Ричър се качи в колата на Питърсън. Холанд потегли след тях. Спряха в началото на уличката, на която живееше Джанет Солтър. Ричър слезе и им махна с ръка, после мина покрай дежурната патрулка пред къщата и се насочи към входната врата. Джанет Солтър все още беше будна. Очите ѝ внимателно го огледаха от всички страни, сякаш жената искаше да се увери, че е жив и здрав. После попита:

— Успяхте ли?

— Засега — отвърна той.

— Значи трябва да се обадите на момичето във Вирджиния. При предишния разговор бяхте много рязък с нея. И май ѝ затворихте телефона.

— Късно е. Сигурно вече си е тръгнала.

— Все пак опитайте.

Ричър съблече тежката шуба, окачи я на закачалката и седна на столчето в антрето. Набра запаметения номер и помоли да го свържат с Аманда.

Оказа се, че тя все още е на работното си място.

— Няма съмнение, че N06BA03 е фармацевтичният код на метамфетамина — каза в слушалката той.