Читаем 61 часа полностью

Това, което го правеше негодно за всичко друго, беше таванът. Само на метър и шейсет от пода. Труден терен. Кръглата стая и симетричните коридори бяха издълбани в тясната пукнатина между две тектонични плочи от изключително твърда скала. Ниският таван беше принудителна отстъпка пред действителността. И може би професионално разочарование. Но теоретически достатъчен за група деца без придружители, отчаяни и гладни. Ричър си представи строителите, изправени пред неочаквания проблем. Разглеждат геоложките проучвания, изчисляват средния ръст за отделните възрастови групи, свиват рамене и променят строителните планове, примирявайки се с неизбежното. Приемливо от техническа гледна точка, заключават те. Единственият стандарт, който признават военните инженери.

Но помещението не беше приемливо за нищо друго. От техническа или всяка друга гледна точка. Неприемливо за подготовка на морски пехотинци и всякаква друга военна дейност. Неприемливо за възрастни хора с нормален ръст. Питърсън се придвижи на два-три метра от центъра на помещението. С подгънати колене и наведена глава. На практика пълзеше. Раменете му опираха в тавана. Приличаше на някакъв абсурден изпълнител на руски фолклорни танци.

А беше с осем сантиметра по-нисък от Ричър.

Ричър се изправи. На най-долното стъпало, разположено на около двайсет и пет сантиметра от пода на помещението. Таванът му идваше до кръста. Цялата горна част на тялото му все още беше в шахтата.

Лоша работа.

Холанд спря зад гърба му.

— Тук няма начин да чуем сирените — обади се той.

— Мобилният ти телефон има ли покритие?

— Забрави.

— В такъв случай трябва да побързаме.

— След теб — каза Холанд. — Пази си главата.

Ричър имаше избор — или да пълзи на колене, или да се влачи по задник. Избра второто. Беше бавен и лишен от достойнство начин на придвижване, но по-малко болезнен. Той се смъкна от най-долното стъпало като несръчен гимнастик, седна на задника си и измина един метър напред, помагайки си с пети и пръсти. Като дете, което се прави на рак. Двете вентилационни тръби се спускаха от тавана и изчезваха в бетонния под. В него бяха пробити три успоредни дупки — една широка за стълбите, две по-тесни за тръбите. На точно изчислено разстояние под повърхността.

— На седем години вече бях по-висок — обади се той.

Гласът му пробуди някакво особено тананикащо ехо. И акустиката беше странна. Бетонът под него не беше нито топъл, нито студен. Във въздуха се усещаше лека миризма на керосин. Имаше леко течение. Въздухът се спускаше долу през стълбищната шахта и се връщаше обратно през вентилационните тръби. Ефектът на Вентури. Вратата на около седемдесет метра над главите им беше отворена. Вятърът свободно нахлуваше във вътрешността на постройката и изсмукваше въздуха от бункера. По начина, по който бояджийският пистолет засмуква боя от контейнера. Или карбураторът, който смуче гориво от резервоара. Но природата не търпи вакуум. Затова въздухът се връщаше обратно, тласкан със същата скорост и сила.

— Мърдай — рече Холанд.

Ричър пропълзя още метър напред. Холанд слезе от последното стъпало и пое след него, предпочитайки сгънатата поза на Питърсън. Фенерчето му описваше широк кръг по стените.

— Осем врати — промърмори той. — Това означава осем възможности. Коя от тях води до лабораторията?

Същото мърморещо ехо. Гласът му беше навсякъде и никъде.

— Няма лаборатория — рече Ричър.

— Трябва да има. Където има метамфетамини, има и лаборатория.

— Някога е имало. Но не тук. Голямо предприятие, може би в Ню Джързи или Калифорния. Със съответната табела на входа.

— За какво говориш?

Ричър насочи фенерчето си към циментовия под. Започна от последното стъпало и проследи едва забележимата следа от кал, която водеше към дупката в скалата, срещу която седеше. На юг, ако той седеше в северния край. Или обратното, ако се намираше в южния. Нямаше никаква представа за посоките след дългото спускане по винтообразната стълба.

— Последвайте ме — каза той. Плъзна се напред. Заднишком се движеше по-лесно. Тласък с краката, повдигане на ръце и преместване на задните части. После отново и отново. Бързо се сгорещи. Смъкна шапката и ръкавиците, а после дръпна и ципа на шубата. Холанд и Питърсън се промъкваха след него с приклякване и клатушкане. През цялото време бяха пред очите му. До слуха му долетя пропукването на стави и сухожилия. Вероятно на Холанд. Питърсън беше по-млад и в много по-добра физическа форма.

Ричър се добра до квадратния отвор, обърна се и насочи фенерчето си към вътрешността на коридора. Беше дълъг около трийсетина метра и абсолютно хоризонтален. Приличаше на забой в каменовъглена мина. Висок метър и шейсет и приблизително толкова широк. Лявата му част представляваше гладка пътека, а в дясната беше издълбана дълга каменна лавица с дължина трийсет метра, повдигната на около шейсет сантиметра от пода. Удобно е за спане, помисли си той. Представи си двайсетина дюшека, наредени по дължината ѝ. С двайсет спящи деца върху тях. Не по-високи от метър и петдесет.