Читаем 61 часа полностью

Той излезе в антрето и навлече огромната шуба. Провери в джобовете за шапката, ръкавиците и револвера. Всичко беше на мястото си. Телефонът иззвъня. Жената, чийто пост бе на долното стъпало, вдигна слушалката и мълчаливо му я подаде.

— Да? — рече Ричър, очаквайки да чуе гласа на Питърсън.

— Намерихме една товарителница — рече гласът от Вирджиния. — Частична.

— И?

— Явно цял живот ще ти връщам услугата. Знаеш ли колко е трудно да се открие такова нещо? Някакво ненужно листче хартия отпреди петдесет години?

— И те си имат чиновници също като нас. Това им е работата.

— Но вдигат пара до Бога.

— Не им вярвай. Какво пише в товарителницата?

— Четирийсет тона излишъци с военно предназначение, пренесени по въздуха от Осма военновъздушна база в Обединеното кралство. Намира се някъде в Източна Англия, а по време на Втората световна война е била база на бомбардировачи. В средата на петдесетте години на миналия век са закрили няколко такива. Пистите им били къси.

— Уточнява ли се какво представляват излишъците?

— И да, и не. Описани са като вещи от първа необходимост за самолетните екипажи. С името на производителя, което никой не си спомня, плюс някакъв код, който никой не е в състояние да разбере.

— Дори момчетата от „Лакланд“?

— Дори и те. Става въпрос за наистина древна история.

— Доколкото познавам древната история, ние никога не сме пренасяли през океана излишъци от Втората световна. Или сме ги изхвърляли на място, или сме ги продавали на някого. Парите от продажбите са оставали в местна валута, а после са били използвани за стипендии „Фулбрайт“. С един куршум два заека. Отърваваме се от ненужни вещи и същевременно популяризираме идеята за мир, братство и взаимно разбирателство. С помощта на образованието.

— Такова е било времето.

— Какъв е кодът?

— N06BA03.

— Нищо не ми говори.

— На никого нищо не говори. Може би обозначава бельо. Или шапки.

— Едва ли бихме пренесли четирийсет тона гащи и шапки чак от Европа, при това по въздуха. Няма смисъл. По-евтино би било да ги подарим или дори да ги изгорим.

— Може би е било нещо специално, което не може да бъде подарено. Нито пък продадено или изгорено. В името на сигурността. Може би става въпрос за лично оръжие. Доколкото си спомням, пилотите по време на Втората световна са носели оръжие. В случай че бъдат свалени над вражеска територия.

— Името на производителя?

— Някаква фирма на име „Лаборатории Краун“.

— Я повтори?

— „Лаборатории Краун“.

— Мамка му! — изпъшка Ричър.

— Моля?

— Четирийсет тона?! Това трябва да е някаква шега!

— Ричър! Какво говориш, за Бога?

— Трябва да тръгвам!

Ричър отвори вратата, стъпи на замръзналата алея и зърна сиянието от фаровете на Питърсън нагоре по уличката. Студът го блъсна като чук. Гумите на колата скърцаха по замръзналия сняг. Ричър се качи в мига, в който колата спря пред него. Отоплението беше включено, но вътре все още не беше достатъчно топло. Това го накара Да остане с шубата и ръкавиците. Питърсън направи обратна маневра. Колелата подскочиха напряко на замръзналите коловози и поеха надолу. Завиха надясно по главната улица и се насочиха на юг. Движеха се по-бавно в сравнение с лятото, но по-бързо, отколкото в оживен трафик. Улиците бяха пусти. Беше едва девет вечерта, но хората предпочитаха да си стоят у дома. Колата на полицая беше единственото нещо, което се движеше.

След шестнайсет километра стигнаха до завоя и поеха по пътя, успореден с магистралата. По небето почти нямаше облаци, светеше ярка луна. Във въздуха все още имаше миниатюрни парченца лед, носени от силния западен вятър. Те се лепяха по челното стъкло и образуваха тънък пласт, пред който чистачките бяха безсилни. Като диамантен прах. Питърсън превключи отоплението на размразяване и сгуши глава между раменете си, за да вижда през кръгчетата чисто стъкло, които с всеки изминат километър ставаха все по-малки.

Не след дълго отново завиха надясно по виещия се черен път. Вятърът остана вляво и челното стъкло бързо се размрази. Пред очите им бавно изплува старата сива писта. Все още беше почистена от снега. Изскочиха на бетона, веригите на задните колела затракаха.

Бързо изминаха трите километра.

После отпред се появиха червени стоп-светлини.

Колата беше спряла. Включените ѝ фарове образуваха езеро от бяла светлина пред нея. Вятърът бързо разнасяше облачетата пара, които излитаха от ауспуха.

Питърсън намали и включи дългите светлини. Колата пред тях беше празна. Форд „Краун Виктория“ без отличителни знаци. Черна или тъмносиня.

— Колата на Холанд — прошепна Питърсън.

Спряха до нея и излязоха навън в хапещия студ. Откриха Холанд пред вратата на първата къща. С кожена шапка, закопчана догоре шуба, дебели ръкавици и тежки ботуши. Движенията му в тези доспехи бяха тромави, от устата му излитаха облачета пара.

Не беше доволен от появата им.

— Какво търсите тук, по дяволите? — мрачно попита той.

— Ричър се е досетил къде е оставен ключът — обясни Питърсън.

— Не ми пука кой за какво се е досетил. Не трябваше да сте тук. Нито единият, нито другият. Това е проява на безотговорност. Ами ако сега се включат сирените?