Читаем 61 часа полностью

И Питърсън го направи. Повъртя се в къщата до осем и двайсет, после навлече шубата, прекоси замръзналата алея и се качи в колата си. Джанет Солтър престана да подрежда книгите и започна да чете. Полицайката в антрето отново седна на първото стъпало. Колежката ѝ в библиотеката се отдръпна от прозореца. Ричър влезе в кухнята. Колебаеше се дали да поиска разрешение, или направо да зареди кафеварката. Той умееше да работи с електрическа кана. Майка му имаше такава, въпреки че беше французойка. В крайна сметка напълни каната и я включи без позволение. Послуша съскането и пъшкането на уреда, изчака го да утихне и си наля една пълна чаша. Вдигна я в шеговит тост към собствения си образ в стъклото и отпи една глътка.

Телефонът в антрето иззвъня в осем и половина. Полицайката стана от стъпалото и вдигна слушалката. Търсеха Ричър. Гласът от Вирджиния. Полицайката вдигна два пръста пред очите си и посочи вратата. Наблюдавай отпред, а аз ще ти осигуря спокойствие. Ричър кимна, седна на стола и взе слушалката.

— Четирийсет тона резервно самолетно оборудване, останало от Втората световна война — обяви гласът.

— Много е общо.

— На мен ли го казваш? Моят човек направи всичко възможно да разбере нещо повече.

— Какво резервно оборудване им е останало от Втората световна война?

— Ти шегуваш ли се? Какво ли не. Атомната бомба промени всичко. Пълна реорганизация. От голям брой самолети с малки бомби преминават на малък брой самолети с големи. Само специалното бельо на пилотите може да тежи повече от четирийсет тона. Освен това витловите самолети отстъпват място на реактивните. Което означава, че са бракувани старомодните кожени каски, които със сигурност тежат повече от четирийсет тона.

— В момента само мога да мечтая за такава.

— Стига си хленчил.

— Каква е температурата тук?

Пауза.

— Минус двайсет и пет.

— Имам чувството, че е по-ниска.

— Ще стане по-ниска. Радарът на метеорологичния канал показва страшни неща.

— Благодаря за информацията.

— Хей, нали сам я поиска?

— Значи каски и бельо, а?

— Със сигурност има нещо общо с промяната в оборудването или с намаления брой на членовете на екипажите. А може би и с двете.

— Нещо за размера и архитектурата на самата постройка?

— Тези документи отдавна ги няма.

— Добре, благодаря — рече Ричър.

— Моят човек от Форт Худ пропя. Точно според предвижданията ти.

— Радвам се.

— Задължена съм ти.

— Не си. Сега сме квит.

— Не, задължена съм ти. Това е първият ми сериозен удар.

— Наистина ли? От колко време си на тази длъжност?

— От две седмици.

— Нямах представа. Говориш така, сякаш цял живот си била там.

— Не съм сигурна дали това е комплимент.

— Би трябвало да е.

— В такъв случай ти благодаря.

— Би трябвало да празнуваш някъде.

— Хората ми вече празнуват.

— Добър ход. Отдай им заслуженото. Те ще го оценят, но шефовете ще знаят кой е свършил реалната работа. Ще спечелиш двойно.

— Ти така ли постъпваше?

— Винаги. Давах си сметка, че не съм направил кой знае какво. През по-голямата част от времето действително беше така.

— В досието ти пише друго.

— Още ли прелистваш тази антика?

— Тя е истинска сага.

— Погрешна констатация. Като информация тя не отразява нищо повече от крайно нехармонични отношения.

— Животът е гадна работа, пич.

— Как ме нарече? — вдигна вежди Ричър.

— Опитах се да вляза в ролята на калифорнийска блондинка.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Ти не си калифорнийска блондинка.

— Това добре ли е?

— Предпочитам да си брюнетка. Очите ти кафяви ли са?

— Позна.

— Дълга коса?

— По-дълга, отколкото трябва.

— Отлично.

— Може би ще пожелаеш да чуеш и останалите подробности?

— Честно казано, не знам нищо за тях.

— Добре — засмя се тя. — Признавам, че си прав.

— Ръст?

— Метър и седемдесет и три.

— Бледа или мургава кожа?

— Нито едното, нито другото. Но имам добър загар.

— Искаш ли да видиш Южна Дакота през зимата?

Тя отново се засмя.

— Предпочитам плажовете.

— И аз. Къде си родена?

— В Монтана. В малко градче, за което никога не си чувал.

— Все пак опитай. Бил съм в Монтана.

— Хънгри Хорс.

— За пръв път го чувам.

— Нали ти казах? Намира се съвсем близо до Уайтфиш.

— Харесваш ли службата си в армията?

— А ти?

— Нали имаш досието ми?

— Имам го. И затова се питам защо не си напуснал навреме, след като си ненавиждал службата си?

— Никога не съм я ненавиждал. Нито за миг. Исках само да отстраня някои нейни недостатъци.

— Което не е влизало в правомощията ти.

— Разбрах го с течение на времето — въздъхна Ричър и очите му пробягаха по коридора. Затворената врата, тъмната ламперия, маслените платна, персийския килим. Солидното дърво, восъка, лаковото покритие, патината. Вече разполагаше с цялата информация, на която можеше да разчита от 110-а част. Нямаше причини да продължава този разговор.

— Какво всъщност правиш там, в Южна Дакота? — обади се гласът.

— Автобусът, с който пътувах, катастрофира. Така се озовах тук.

— Животът е хазарт.

— Но тестето беше белязано. Никога не съм катастрофирал на някое топло и приятно място.

— Прилично ли се държиш там?

— Защо да не се държа прилично?