Читаем 61 часа полностью

— Рак. За щастие бърз. Дъщеря им Лиз беше на петнайсет. Може да ви прозвучи странно, но тя се справи много добре. Беше кръстена на майка си. С тази разлика, че на нея ѝ викаха Лиз, а майка ѝ беше Бети. Приличаха си във всичко. Което може би е било тежко за Холанд, но той го преодоля. Вече беше зает с плановете за новия затвор, които запълваха времето му.

— А каква беше причината за развода на Лоуъл?

— Вече ви казах, че не знам. Но фактът, че никой не говори за него, е доста многозначителен.

— По негова вина или по нейна?

— Мисля, че по негова.

— Питърсън спомена, че има сестра, която много прилича на него.

— Донякъде. Много е млада. Прилича по-скоро на племенница.

— А вие ще останете ли тук, когато това място се превърне в затворнически град?

— Аз ли? Мисля, че съм прекалено стара, за да се местя. А вие?

— Не мога да остана тук. Много е студено.

— Но все някъде ще трябва да се установите, нали?

— Досега не ми се е случвало.

— След трийсет години ще се чувствате по друг начин.

— Това е много далечна перспектива.

— Която ще се превърне в реалност много по-скоро, отколкото си мислите.

Ричър остави празната чаша на ниската масичка. Не беше сигурен дали иска да остане в стаята, или да я остави да си чете на спокойствие. Не знаеше какво предпочита.

— Седнете — подхвърли тя. — Ще имам много време за четене, когато всичко това свърши.

Той седна.

— Достатъчно топло ли ви е? — попита тя.

— Добре съм.

И наистина беше добре. Старият радиатор под прозореца излъчваше изобилна топлина. Топлата вода в тръбите неуморно циркулираше из къщата. Чуваше я. Особено острата извивка горе, точно над стълбите, която съскаше малко по-силно. Представи си как бучи горелката в сутерена. Чу помпата, работеща на високи обороти. Неограничена топлина, достъпна двайсет и четири часа в денонощието. Далеч по-добра от системата, която действаше в преустроената ферма на Андрю Питърсън. Там старата печка на дърва изстиваше през нощта и рано сутрин вече беше студена.

Известно време той гледаше някъде в пространството. После процеди:

— Глупаво.

— Кой или какво? — вдигна глава Джанет Солтър.

— Глупаво от моя страна.

— Защо?

— Трябва да се обадя по телефона — каза той, излезе в антрето и се обърна към полицайката, която дежуреше там. — Трябва ми домашният телефон на Андрю Питърсън.

— Не съм сигурна, че мога да ви го дам.

— В такъв случай го наберете вие. Аз няма да гледам.

Жената се подчини. Провери дали има сигнал и му подаде слушалката. Насреща вдигна Ким Питърсън.

— Извинявам се за безпокойството, но трябва да говоря с Андрю — каза Ричър, след като се представи.

— Но той току-що се прибра.

— Знам. Съжалявам, но е важно.

Паузата беше доста дълга. Може би беше отишла да го търси в кабинета. После гласът му прозвуча в слушалката:

— Проблеми?

— Напротив — отвърна Ричър. — Разбрах къде е ключът за каменната сграда.

Девет без пет вечерта.

Оставаха седем часа.

32

Ричър остана на телефона, за да чуе как Питърсън изброява задачите, които трябваше да изпълни. Сякаш мислеше на глас.

— Затворът е бил запечатан преди един час, нали така? Което означава, че сирените вече няма как да бъдат задействани. Допускам, че нашият човек може да се появи и без тях, но между него и свидетелката все пак има доста хора. Четирима в къщата, трима отвън. Всичките са добри, подбрани лично от мен. Следователно няма голямо значение дали ти си там, или те няма. Ти си излишен, разбира се, временно. Следователно можеш да излезеш. Съгласен ли си?

— Да.

— След десет минути ще мина да те взема.

Ричър се върна в гостната и срещна въпросителния поглед на Джанет Солтър. Обясни ѝ, че трябва да излезе, къде отива и защо. После попита:

— Какво ще направите, в случай че полицаите си тръгнат?

— Ще се заключа в мазето.

— Със?

— С револвера.

— Кога?

— Предполагам, веднага.

— Правилно — кимна Ричър. — Веднага, незабавно, на секундата. Без никакво забавяне. Още преди ченгетата да са прекрачили през вратата. Заключвате се вътре и ме чакате да се върна.

— С паролата.

— Правилно — повтори Ричър. — Слизате долу, дори ако ченгетата все още са тук. В момента, в който усетите някакво раздвижване. Или притеснение, необичайна нервност, повишено чувство за тревога. Ясно ли е?

— Допускате ли, че онзи може да се появи въпреки присъствието на полицията?

— Надявай се на най-доброто, но планирай най-лошото. Ако ченгетата имат лоши предчувствия, те няма да ги споделят веднага. За да не изглеждат глупави, в случай че тревогата излезе фалшива. Трябва да се доверите на предчувствията си. И при най-малкото съмнение слизате долу и се заключвате. Бързо. Случайният куршум може да ви настигне толкова лесно, колкото и другият, предназначен специално за вас.

— Колко време ще отсъствате?

— Около два часа.

— Ще се оправя.

— Само ако изпълните онова, което ви казвам.

— Ще го изпълня. Обещавам. Ще се заключа долу и ще чакам паролата.

Ричър само кимна.

Това беше достатъчно.