Читаем 61 часа полностью

Можеше да ги опише с най-различни прилагателни.

Заменими беше най-подходящото сред тях.

Кухненската маса на Джанет Солтър се оказа тясна за седем души. Питърсън и четирите полицайки имаха пистолети на хълбоците и това ги правеше по-широки. А Ричър беше достатъчно широк и без кобур на кръста. Но в замяна на това се получи задушевна атмосфера. В началото Джанет Солтър беше напрегната. Ричър и Питърсън също, но по други причини. Четирите жени в униформи бяха щастливи, че могат да разговарят. После Джанет Солтър започна да се отпуска, а Ричър и Питърсън постигнаха мълчаливо споразумение да отложат обявяването на тревога до последния момент. Всички имаха истории за разказване. Преди много години Джанет Солтър беше ходила на училище тук, в градчето. Момченцата обличали зимно бельо още през ноември и го събличали чак през март. През януари вонята трудно се издържала, а през февруари ставала направо непоносима.

Опитът на Питърсън се оказа по-различен. Два пъти по-млад от домакинята, той беше ходил на училище, което по нищо не се различавало от показваните по телевизията. Чувствал се част от Америка, докато не погледнал картата. Оказало се, че се намира на хиляда километра от най-близкия стадион за бейзбол на Висшата лига. И на още толкова от всичко останало. Нещо му подсказвало, че никога няма да напусне това място. И той открито си го призна.

Две от полицайките се оказаха от Северна Дакота. Тръгнали на юг да си търсят работа. И с надеждата за по-топло време, призна с усмивка едната от тях. Образованието им беше същото като на Питърсън. Ричър почти не вземаше участие в разговора, но имаше ясна представа за какво става въпрос. Съблекални, гимнастически салон, кабинет на директора. Беше учил в седем основни училища, всичките в чужбина, пръснати из американските военни бази. Но внесени от САЩ до последния детайл като комплект резервни части. Отвън можеха да бъдат в душния пек на Манила или Лейте, студената влага на Германия или Белгия, но отвътре по нищо не се различаваха от основните училища в Северна или Южна Дакота, в Мейн или Флорида. Понякога се беше озовавал на деветнайсет хиляди километра от най-близкия стадион за бейзбол на Висшата лига. Понякога нещо в главата му го бе предупреждавало, че никога няма да спре на едно място.

След десерта от плодове и кафе те заедно разчистиха масата и измиха съдовете. После жените от дневната смяна предадоха дежурството и се качиха горе. Нощната смяна зае обичайните си позиции в библиотеката и антрето. Джанет Солтър отново разтвори книгата си. Ричър и Питърсън влязоха в гостната и зачакаха.

Седем без пет вечерта.

Оставаха девет часа.

30

Питърсън непрекъснато поглеждаше часовника си. Ричър отчиташе времето наум. Седем вечерта. Седем и пет. Седем и десет. Седем и четвърт. Улицата беше все така безлюдна. Никаква промяна в гледката от навеса на верандата. Сняг, лед, вятър, колата на Питърсън, патрулката, бдителният полицай в нея. Питърсън измъкна пистолета си от кобура, провери пълнителя и го пъхна обратно. Револверът на Ричър беше в джоба на панталоните му. Не беше нужно да го проверява. Усещаше тежестта му.

Питърсън пристъпи към прозореца. Ричър седна на стола на Джанет Солтър. Продължаваше да мисли за пистата, за каменната постройка и за дървените къщи.

Най-вече за първата от тях.

— Ким има ли сестра? — попита той.

— Не — поклати глава Питърсън.

— Племенница, братовчедка?

— Няма племенници. Няколко братовчеди. Защо питаш?

— Сетих се за онова момиче в дървената къща. Изглеждаше ми познато. В първия момент си помислих, че съм я виждал някъде. Което е невъзможно. Но продължавам да се питам. Или е типична представителка на тукашните жени, или прилича на някоя, която съм виждал.

— Тук нямаме характерен местен тип жени.

— Мислиш ли? Ти и Холанд си приличате като близнаци.

— Той е по-стар от мен.

— Независимо от това.

— Може би малко си приличаме. Но нямаме характерен местен тип.

— В такъв случай момичето прилича на някоя, която съм виждал. Още първата вечер. Но Ким беше единствената жена, която видях въпросната вечер.

— А бабичките в автобуса?

— Няма прилика.

— Сервитьорката в ресторанта?

— Не.

— Ким няма сестри. Нито племенници. А доколкото си спомням, братовчедите ѝ са от мъжки пол.

— Ясно — кимна Ричър.

— Може би си видял мъж. Братята и сестрите си приличат. Сестрата на Лоуъл например му е одрала кожата. Помниш ли го? Полицая, когото срещна?

— Горката му сестра — промърмори Ричър.

— Всъщност как изглеждаше тайнственото момиче?

— Висока, слаба и руса.

— Тук всички сме високи, слаби и руси.

— Точно това исках да кажа.

— Но се различаваме.

— Само ако човек се концентрира — рече Ричър.

Питърсън се усмихна и отново се обърна към прозореца. Ричър се присъедини към него. Седем и двайсет. Всичко беше спокойно.

Далеч на югоизток Сюзан Търнър отново вдигна телефона. Нейният човек във Военновъздушните сили отговори на първото позвъняване. Каза, че тъкмо се канел да ѝ се обади. Имал новини. Току-що беше получил въпросните документи.

— Какво има там долу? — попита Сюзан.

Той ѝ обясни.