Читаем 61 часа полностью

Стълбите нагоре свършваха с масивен капак, отварящ се вертикално. Отвътре той можеше да бъде залостен със солидно резе, което влизаше в дебели, вкопани в пода метални скоби. Нямаше никакво съмнение, че това е едно изключително надеждно убежище срещу торнадо. А и срещу бомби и всякакво стрелково оръжие. Ричър беше виждал как картечници 50-и калибър пробиват почти всякакви прегради, но прегряват от безсилие пред стогодишни дървени стълбове с дебелина трийсетина сантиметра.

Доволен от инспекцията, той се качи обратно. Нощният екип беше в кухнята, напълно готов да поеме дежурството от колегите си, които седяха на масата. Джанет Солтър шеташе около тях. Атмосферата беше ведра и спокойна. Явно членовете на необичайното домакинство бяха свикнали един с друг. Включената фурна излъчваше приятна топлина. Огнеупорното стъкло на прозорчето ѝ беше замъглено. Ричър се върна в библиотеката и пристъпи към прозореца. Не се виждаше нищо. Изпита единствено усещането за голямо открито пространство. Равният заден двор чезнеше в далечината. Снегът намаляваше. Сякаш и падащите снежинки се бяха вцепенили от студ.

Обърна се точно когато Джанет Солтър влизаше в библиотеката.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

— Разбира се.

— Знам истинската причина да се появите тук. Знам и защо пожелахте да огледате къщата. За да ме охранявате, в случай че завият сирените. Затова трябва да сте запознат с обстановката. Аз съм много благодарна за любезността ви. Въпреки психологическата ви нагласа, която едва ли ще ви позволи да се задържите дълго тук. Процесът ще започне най-рано след месец. Колко нови ризи прави това?

— Осем — рече Ричър.

Тя замълча.

— Няма нищо срамно, ако решите да се оттеглите — добави той. — Никой не може да ви обвини. А онези типове рано или късно ще хлътнат за нещо друго.

— За мен подобно поведение би било срамно — поклати глава тя. — И затова няма да се оттегля.

— В такъв случай не ми говорете за психологически нагласи.

Тя се усмихна.

— Въоръжен ли сте?

— Не.

— Защо?

— Мислите ли, че пенсионираните водопроводчици цял живот си носят тръбните ключове?

Тя махна към една от ниските лавици до стената.

— Там има една книга, която може би ще ви заинтересува. Историческа. Онази голямата, с кожената подвързия.

Книгата беше наистина огромна. Висока четирийсет и пет сантиметра и дебела около десет, с облечен в кожа гръб и изписано със златни букви заглавие: Богато илюстрирана история на ръчните оръжия, изработвани от господата Смит и Уесън. Заглавие, което звучеше викториански, но не би могло да отговаря на истината. Смит и Уесън бяха създали много модели пистолети в края на XIX и началото на XX век, но едва ли толкова много, че да запълнят книга с дебелина десет сантиметра.

— Разгледайте я — подкани го Джанет Солтър.

Ричър свали книгата от лавицата. Беше тежка.

— Мисля, че тази вечер ще я прочетете в леглото.

Книгата беше тежка, защото не беше книга. Ричър разгърна кожената корица в очакване да види избелели страници с бледи гравюри или направени на ръка чертежи, запазени с помощта на мека хигроскопична хартия между тях. Но корицата се оказа капак, под който имаше две кухини, облечени с бежово кадифе. Кухините бяха запълнени от чифт револвери „Смит & Уесън“, легнали един срещу друг, като кавички от двете страни на изречение. Моделът им беше военно-полицейски, с десетсантиметрови цеви. Биха могли да бъдат както на петдесет, така и на сто години. С гладка стоманена повърхност, ръкохватки от орех, пълнители за 38-и калибър с кукички в долната част, които издаваха военното им предназначение.

— Бяха на дядо ми — поясни Джанет Солтър.

— Служил ли е?

— Не. Беше почетен комисар на първото полицейско управление в Болтън. Револверите са му подарък. Мислите ли, че още са в ред?

Ричър кимна. Обикновено револверите са надеждни цяла вечност. За да бъдат неизползваеми, трябва да са сериозно повредени или проядени от ръжда.

— Използвани ли са някога? — попита той.

— Не ми се вярва.

— Имате ли някакво смазочно масло?

— Имам една кутийка за смазване на шевната машина.

— Ще свърши работа.

— Трябва ли ни още нещо?

— Малко муниции ще свършат работа.

— Имам.

— Колко са стари?

— На една седмица.

— Подготвена сте добре.

— Мисля, че сега му е времето.

— Колко патрона?

— Сто, в кутия.

— Браво на вас.

— Сега върнете книгата на мястото ѝ — рече тя. — Не е нужно полицайките да знаят за нея. От опит знам, че плановете на аматьорите обиждат професионалистите.

След вечерята телефонът иззвъня. Беше Питърсън от участъка. От Специална част 110 се обадили на телефона, поставен на ъгловото бюро. Жената отказала да разговаря с него. Помолила да предадат на Ричър да се свърже с нея.

Телефонът на Джанет Солтър беше в коридора. Инсталиран доста отдавна, но все пак по-нов от къщата. Имаше бутони и шнур, а размерите му бяха колкото на портативна пишеща машина. Беше поставен на малка масичка, пред която имаше стол. Като едно време, когато в едно домакинство имаше един апарат. Използван рядко, като при специален ритуал.